Миналото на ‘некролози’ категория

Скръбна вест: спомина се “703”

юни 28th, 2010

На 28.06.2010 г. след 17 години клуб 703 затваря врати.

Благодаря ви, че бяхте с нас.

(надпис на входната врата)

Когато говоря на приятели за клуб “703″ и се налага да опиша духа му, винаги припявам онзи ред от основната песен на сериала “Бар “Наздраве”, в който се казва where everybody knows your name… Това му е хубавото на “703″ – че тук винаги знаеш кого можеш да видиш. Уютът му прилича на този от малките английски кафе барове, където усещането за лукс идва от смислените разговори и енергия наоколо, а не от имитации на леопардови кожи по диваните или последен писък осветителни тела. Тук можеш да оставиш или получиш пратка, да четеш преса на спокойствие, да слушаш хубава музика, да се запознаеш с някой интересен човек.

Мария Касимова, Непретенциозен и емоционален гид за местата за срещи в София, Капитал Light

Дълъг бар с мраморно покритие, червени стени, old-school вентилатори на тавана, велурени столове и примижаващи лампи. Плюс много черно-бели снимки. И много джаз. Това е рецептата на “703“, която, колкото и проста да изглежда, си остава уникална.

Въпреки че работи едва до полунощ, заведението е многофункционално – както за кафе и вестници до витрината сутрин, така и за романтично държане за ръце в ъгъла вечер. Клуб “703“ може да бъде хем кварталното кафене тип “Central Perk“, хем вълнуващият спот за спокойна съботна вечер.

Напълно логично точно този микс между “моето място“ и “популярния бар“ се харесва на столичните арт среди, на чужденците, решили да си покажат носа извън “J. J. Murphy’s“, и на работещите хора от идеалния софийски център.

Всъщност точно за работещите хора “703“ се явява нещо повече от бар. За тях той е нещо като успокоително. Най-малкото, защото именно това място крие формулата за бягство от стреса. Вярно – пред витрината хора, кучета и автомобили се надбягват в мръсния сняг. Но зад нея има черен чай, малък коняк и много джаз.

Е, не е ли идилия?

Христо Запрянов, Клубизъм: Антистрес, сп. Тема

Някои места минават през живота ти, дават ти каквото могат или каквото търсиш и изчезват, неиздържали проверката на времето, за да се превърнат в смътен сладникав спомен. Така се случи с повечето заведения от “бермудския триъгълник” на моята младост, но не и със “703”, макар да се намираше в непосредствена близост до тях.

“703” беше като дом. Дори да си го напуснал, знаеш, че той е там и можеш да се върнеш по всяко време, за да се заредиш с топлина и уют. Домът не е просто сграда, а хора, които те разбират и обичат- общност. Това беше “703”- общност.

Винаги, когато съм се връщал от дълъг път, особено от някоя касапница, София ми се е струвала някак чужда, но ми стигаше само да мина покрай клуба, без да влизам в него, за да се почувствам спокоен.

Много клубове затвориха врати през тези години, но “703” оцеля. Периодично се разнасяха слухове, че ще го затворят и на негово място ще открият я “Старбъкс”, я “Ла Коста”, но ние не вярвахме и това не се случваше. Единственото чисто софийско кътче със собствена атмосфера без полъх на “мърчандайзинг”, “франчайзинг” или какъвто и да е “…зинг”.

Заведението се пръска по шевовете, не можеш да си намериш място, но нещо във въздуха ни потиска. Все пак сме на погребение. Смуча си питието и се оглеждам. Осъзнавам… На тази маса седяхме, когато я изпращах да търси щастието си в чужбина. На нея седях и с М и с една друга С., без да имам още ни най- малка представа каква роля ще изиграят в живота ми. А на онази в ъгъла съм написал толкова много статии, разкази и сценарни бележки. На срещуположната пък съм прекарвал сума вечери в разговори за кино и обсъждане на идеи за филми с приятели. На нея беше първата ми среща с жената, която и сега бележи живота ми. На онзи край на бара съм слушал с часове глупостите на Д. или пък съм си говорил след случайна среща с вещичката Нуша… А зад бара в началото стоеше Белослава. Постоянно беше фраш с някакви известни личности- писатели, сценаристи, оператори, фотографи и дизайнери, но не от “ранга” на Азис…

Беше ми много приятно, когато видех седнали до прозореца старите дами, живеещи по околните улички. Навяваше ми спомени за Виена…

Сещам се за едно от любимите си кафенета в дунавската столица- “Нихилизъм”. Доколкото знам, преди известно време е имало някакви опити да го превърнат в магазин заради икономическата конюнктура, но всички се възпротивили. Все пак това е било любимо заведение на Климт. Във Виена можеш да седнеш в кафене с над 120-годишна история и да се окаже, че седиш на стола, в който е седял Греъм Грийн, докато е пишел “Третият мъж”. Но ние сме в София…

- От утре сме безпризорни- казва В.

Изведнъж почувствах зверска умора и тъга. Изпразних чашата си и се гмурнах в дъжда.

Замлъкна гласът на Палестина

август 14th, 2008

На 9 август е починал Махмуд Даруиш- най- великият арабски и палестински поет на съвремието…

Претрупан от работа разбрах едва днес…

Не знам какво да кажа…

Нищо не ми идва отвътре…

А и ще бъде пошло!

Той каза всичко чрез стиховете си.

Затова просто ги прочетете

Bye Bye Life (Една “истинска” история за живота на “истинските” хора)

февруари 11th, 2008
Току-що разбрах, че е починал Рой Шайдър (Roy Scheider). Един от най- добрите американски актьори според мен. Изпълнител на главната роля във филмовата версия на любимият ми мюзикъл “Ах, този джаз” (All That Jazz). Неговото присъствие направи тази “лента” незабравима и я постави на едно от челните места в личната ми кино класация.

Една “истинска” история за живота на “истинските” хора.

В памет на един бунтовник

януари 27th, 2008

Вчера на 81 години в Аман е починал Джордж Хабаш, основател и лидер на Народният фронт за освобождение на Палестина. Личност, предизвикваща противоречиви оценки и малко известна на младото поколение, все пак Хабаш дълго време играе важна роля в съвременната история на Близкия изток и палестинското движение.

Домът и комшулукът

ноември 15th, 2007

Както всяка сутрин събуждането ми беше трудно, макар да си бях легнал рано за моите стандарти. (Обикновено си лягам 3- 4 часа сутринта.) “Още не отворил гуреливи очи”, бързах да си направя спасителното сутрешно кафе. Сипах си ароматната черна смес, запалих цигара и застанах на отворения прозорец, за да усетя живителният студ на сутрешният полумрак- “часът е седем, седем без нещо”. Някакъв пич се мъчеше да паркира очуканият си западен автомобил пред кооперацията сред другите таратайки. Наблюдавах го с интерес, защото в този ранен час, околността не предлагаше нищо по- занимателно за зяпане. След като най- накрая се справи с упражнението “дислоциране на МПС”, той слезе от колата, погледна нагоре, забеляза ме и подвикна:
- Извинявай, познаваш ли Мария?
“Има си хас! Таман три Марии познавам.”- помислих си сънено и отговорих машинално:
- Да.
- А на кой етаж живее?
- Аааа, това не знам.
“Абе, има ли Мария в блока?!”- зачудих се аз.
Така е! Винаги може да се получи разминаване и някой да се изгаври с теб, без да иска.

[+/-] ОСТАТЪКЪТ ОТ ТЕКСТА

В средата на жизнения път, изминат от мен досега, смених едно гето с друго. Днес 70 % от съкооператорите, които се нанесоха заедно с мен в новопостроеният блок, вече не живеят тук. Първоначално над нас живееше някакъв цирков дресьор на кучета. Не минаха и 4 години, когато той продаде апартамента на някаква баба, която се настани там с нейната внучка. Не си спомням как се казваше бабата, но си спомням името на внучката. Това няма значение, тъй като скоро след това и те препродадоха апартамента на някаква друга баба… Всеки, който направеше малко пари, бързаше да се изнесе в “по- реномирано” гето, отговарящо на новият му “социален статус”. Започнах да забелязвам някаква тенденция, отговаряща на така нареченият “съвременен западен номадизъм”. В Западна Европа и Щатите хората постоянно се местят, следвайки работата си, образованието или желанията си. Естествено, тук тази тенденция се “побългари”. Ако на запад хората живеят под наем и не се превързват към къщите си, то тук виждам някаква поредица от имотни покупко-продажби, породени от народопсихологията ни да чувстваме сигурността на собствения дом. Всъщност, този процес не е започнал днес. Вътрешни миграции в България винаги е имало. Моите предци са се местили няколко пъти. Това е някакво странно съчетание от желанието за промяна, която ти дава движението, надеждата за подобрение и нуждата от сигурност, които ти дава собственият дом. Но отношението на бабите и дядовците ми към дома беше различно. Виждам го и в майка си. “Да се завърнеш в бащината къща…” При тях тази фраза имаше смисъл. Може би заради преживените катаклизми, подтикнали ги към движение, те отдаваха такова голямо значение на дома. А домът не беше някакви стени, зад които се свираш. Имаше чувство за общност. А тази общност обхващаше и съседните домове. Както казва бащата на Реймънд от едноименният сериал, “къщата се избира според местоположението, а местоположението са съседите, съседите и пак съседите”. (Нещо от този род беше.) Колко време съм прекарвал в комшиите на баба и дядо, все едно си бях у нас, а тези хора ме приемаха като тяхно дете.
А днес…
Много мои познати си взимат нови “хубави” апартаменти, инвестират големи суми в тяхното благоустройство, но въпреки това не са щастливи. Повечето от тях казват, че се задушават. Не могат да понасят съседа отляво, отдясно, отгоре или отдолу. Макар да не го познават. Но той им се натрапва индиректно с шумната чалга, която пуска, чрез домашният си любимец или чрез досадните си привички.
Аз вече започнах да забравям имената на съседите си. Нормално е при това текучество в блока ми. А и съкооператорите не държат да се представят. Разминаваме се като непознати. Вече не поздравявам. Няма смисъл. Те ми хвърлят по някой пренебрежителен, високомерен или подозрителен поглед. Почнах да им отговарям по същия начин. Последният новодомец беше един китаец, който взе жилище на един от горните етажи. След като се нанесе, мина по всички апартаменти с кутия бонбони, за да се представи и да ни пожелае “да бъдем добри съседи”. Но ентусиазмът му явно бързо се охлади от нашите привички. Тридесетте процента съкооператори ветерани пък се държим като бивши гаджета, които са се разделили след дълга и досадна връзка, която им е разкрила всички кирливи ризи на другия. Поздравяваме се, но не си говорим.
Е, има едно, две изключения. За потвърждение на правилото.
Започвам да се замислям дали не е дошъл момента да сменя гетото.
Ама пак трябва да подбера “местоположението”, т.е. съседите.