Миналото на ‘Настроения (Светът на Ворце)’ категория

Зрелост

септември 27th, 2013

Хванат съм на местопрестъплението и не мога да отричам! Дори да няма местопрестъпление, със сигурност съдът на общественото мнение ще намери в какво да ме обвини. Това е положението, когато си налетял на кварталната клюкарка и мъжа й, докато се разхождаш лежерно с приятелката си под бледите лъчи на есенното слънце.

- Така значи!- поглежда ме осъдително тя, след като е „измерила“ на око приятелката ми- На младички налитаме! И чужденка, доколкото разбрах!
„Обвинението“ е повдигнато! Трябва да се заема със защитата ми!
- Дааа! Ти какво?! Завиждаш или се страхуваш?!- поглеждам съучастнически към съпруга й, който веднага заби поглед в земята. Контраатаката ми има успех. Виждам как започва да се срива и правя грешката да я съжаля- Ами така е! Като остаряват, мъжете си губят ума и започват да налитат на младички…
- Явооор!- тропва с крак приятелката ми- Ти не си стар! Не си стар! Зрял си!
Забравям за клюкарката и избухвам в смях.

Беше странно време- нито лято, нито есен, но въпреки това плодът узря и се наля със захар и сок. Онзи кратък, едва доловим, момент на безвремие, когато забързаността и напрежението не съществуват. Амбицията е изчезнала, а тревогата не се е появила. Когато плътта е в своята перфектна форма- няма накъде повече да се развива, но още не е почнала да се разкапва. Онзи момент, когато плодът е най-желан.
Моментът, в който знаеш отговорите на всички въпроси, но това познание не те депресира.
Мигът на зрелостта…

Защо и аз бих подпалил няколко коли…

декември 20th, 2011

Не, не съм един от подпалвачите, но се улавям, че в определени моменти, когато ходя по софийските улици, изпитвам желание да разруша ПАРКИРАНИТЕ ПО ТРОТОАРИТЕ КОЛИ…

Любовта…

юни 20th, 2011

Жената се прибра:

Купонът свърши,

Време е за купон!

О, любовта е толкова

красива

и жестока

едновременно…

Глобализация

януари 11th, 2011

Тялото му се стегна и изправи като дъска в леглото. Приличаше на сомнамбул- още не отворил гуреливи очи, но вече буден. Събуден от притеснителното чувство за закъснение, стягащо в клаустрофобия гърдите му още докато заспиваше. Закъсняваше за изключително важна бизнес среща!
- Колко е часът?!
Дрезгавият му глас прозвуча зловещо в полумрака. Толкова зловещо, че дори самият той се стресна. Тя подскочи. Гледаше го сънено и с уплаха.
- Was? Wie bitte?*
- Колко е часът?!?- раздразнението в гласа му нарасна.
Осъзна, че говори на български. Тя пък се будеше на немски. Нормалното състояние за всеки от тях. Беше изминало доста време, откакто той пребиваваше в Германия, но така и не можа да премине тази невидима бариера- да започне да мисли на немски. А може би не искаше…
На ден му се налагаше да проведе около тридесет разговора на четири различни езика. Сменяше езиците като хартиени носни кърпи. Продължаваше обаче да мисли на български. Това си проличаваше в забавянето на отговорите му със секундите необходими за превод. Иначе щеше да полудее. Над тридесет процента от времето им- неговото и нейното, преминаваше в път: София, Виена, Берлин, Хамбург, Франкфурт, Берлин, Прага, Франкфурт, София, Букурещ, Берлин, София, Истанбул, София, Виена, Берлин…. Уж имаше срещи с различни хора, а виждаше едни и същи мазни мутри с едва доловими отсенки местен колорит. Главата му се беше превърнала в лабиринт от образи, където се губеше.
“Къде съм?!?” Все повече време му отнемаше да си отговори на този въпрос.
“Къде е домът ми?!?!” А този пък направо го ужасяваше. Страхуваше се, че изобщо не може да му намери отговор…
Замисли се. Опита се да бъде честен със себе си. Истината е, че усещане за “дом” имаше само в периодите, когато те двамата бяха заедно. Нямаше значение къде са, важното беше да са заедно!
Погледна я. Тя му се усмихваше дяволито. Той си спомни колко много компромиси е правила при престоите им в България. Стана му гадно, че й се разкрещя и я събуди. Посегна да погали косата й. Тя отскочи ловко, грабна възглавницата си от леглото и го удари с нея по главата, след което излезе от стаята подсвирквайки. Той се засмя. Пое дълбоко въздух и затвори очи. „1…2…3…4…5…“
- Кафето е готово- чу се вик на “смешен български” от кухнята.
Той отвори очи и издиша.
„Животът в Берлин е прекрасен…“
„Das Leben in Berlin ist wunderbar…“


*Какво? Моля?

В нечии мисли…

октомври 5th, 2010

-         Ало… Добре ли си? Струваш ми се някак тъжна…

-         Не, не съм тъжна. Гола съм… и си мисля за теб.

Хубаво е да си в нечии мисли…

От поредицата “Разговор на деня (по- точно на отминалите дни)”