Миналото на ‘Де е България?’ категория

КРИЗА…

ноември 10th, 2011
  1. КРИЗА… на грамотността

2.  КРИЗА… на желанията

90-те бяха гладни и метежни години. В очите на хората се беше настанило безумието и всички говореха само за пари. Или по- скоро за липсата им. Смешното е, че дори да имаше пари, нямаше какво да се купи с тях- магазините бяха празни. Затова имахме нужда от много пари, за да купим малко продукти. Получаваше се някакъв затворен мазохистичен кръг. По едно време у дома те посрещаха не с  “добър ден”, а  с “пристигна сметката за…” или “няма пари за хляб”, или “няма хляб”… Макар и отблъскваща, всеобщата лудост беше разбираема. На нейния фон неразбираемо за мен, обаче, оставаше поведението на Адаша. Той произхождаше от номенклатурно семейство, което не загуби позициите си след 10 ноември. Напротив, баща му се подвизаваше по- късно дори в правителството на Костов. В тяхната къща никога не липсваше нищо. Парите бяха в изобилие и във валута. Въпреки това, когато се срещнехме, Адаша винаги започваше разговора с репликата: “Ей, братчето ми, не мога да спя! По цяла нощ се въртя и само за пари мисля… Как да изкарам пари…” Той не само мислеше, а претворяваше мислите си в действие. В началото разпродаде разни западни модни джунджурии, дрехи и играчки, донесени от баща му. Така придобитият капитал вложи далновидно в хранителни продукти като захар и олио. Продаде хранителните продукти на петорна цена. По време на голямата инфлация обмени 40 % от парите си, които бяха в долари, в левове. Тогава всички го сметнаха за луд. Но той не се тревожеше. Умееше да чака. Въведоха валутния борд, курсът на долара се нормализира и той обърна левовете отново в зелено. С огромна печалба. Както самият той казваше, “винаги надушвам далаверата”: бонове за масова приватизация, заложни къщи, по- късно заменки на имоти с протекции и какво ли още не. Натрупа страшно много пари. Веднъж го попитах какво смята да прави с тях, а той отговори: “още пари”. Не харчеше много. Ако аз бях на негово място, щях да направя околосветско пътешествие или да си взема билет за космическо пътуване. Той нямаше такива намерения. Искаше само да прави пари. Наскоро пак се срещнахме.

-         Как си, Адаш?

-      Ма’ни, братчето ми, не мога да спя, само се въртя в леглото и се чудя как да изкарам пари…

3.  КРИЗА… на същността

Споменът за тъмните и бездуховни времена на 90-те ме завладя отново. За да си оправя настроението, реших да си купя сборник разкази на един от любимите ми западни писатели. Бяха го издали наскоро в България. Публикуването беше съпроводено с добра рекламна и пиар кампания. На витрините на книжарниците се появиха плакати, рекламиращи книгата, а почти всички литературни сайтове написаха медени рецензии. Нямаше как да устоя. Щях да си я купя и без да съм чел рецензиите, но все пак те ми напомниха да не пропусна. Купих книгата, прибрах се вкъщи, седнах в коженото си кресло, разлистих я с нетърпение и едва сдържано сладострастие, когато към края на първата страница попаднах на думите “незнам” и “бадат”…

Изкрещях:

-         кАде отиват парите, които давам за книги?!?!?!

-         Не и при коректорите-те-те-те- отвърна ехото.

Когато производителят отделя повече внимание на рекламата и пиара на един продукт, отколкото на качеството на самия продукт, видно е, че нещо в системата куца.

“Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му”.

Отговорът е много прост: “Рекламистите и пиарите им взеха думата”.

4. КРИЗА… от Чарлз Буковски

прекалено много,

прекалено малко.

много дебел,

много слаб

или никой.

смях или

сълзи.

хора, които мразят.

хора, които обичат.

непознати с лица

като обратната страна

на кабарче.

армии преминаващи бързо

през кървави улици,

размахващи бутилки с вино,

които бучат със щитове и изнасилват

девици.

един дъртак в бедна стаичка

със снимка на М.Монро.

има самота в този свят толкова голяма,

че можеш да я видиш в бавните движения на

ръцете на часовника.

хора, така уморени

и осакатени

или от любов, или от никаква любов.

хората просто не се държат добре един с друг

лице в лице,

богатите не се държат добре с богатите,

бедните не се държат добре с бедните.

ние всички се страхуваме.

образователната ни система ни казва -

че от всеки от нас

може да стане голяма работа,

но не ни казва нищо

за калта и мизерията

и за самоубийствата.

или за ужаса на отделния човек,

който умира от болка

в някое самотно място,

недокоснат от човешка ръка

и не чул от никого дума,

тъй както си полива цветята.

хората не се държат добре един с друг.

хората не се държат добре един с друг.

хората не се държат добре един с друг.

не вярвам някой ден да се променят.

не ги и карам.

но понякога си мисля за такива неща.

Топчетата в гердана ще се поклащат,

облаците ще се заоблачават

и убиецът ще обезглави, знам, детето,

със същата лекота,

с която похапва сладолед от кофичката.

прекалено много,

прекалено малко,

много дебел,

много слаб

или никой.

повече хора на света мразят, отколкото обичат.

хората не се държат добре един с друг.

ако се държаха добре,

смъртта ни нямаше да е толкова тъжна.

междувременно, заглеждам малките момиченца -

стъбълца,

цветя на случайността.

трябва да има начин.

със сигурност трябва да има някакъв начин, за който

още не сме се сетили.

кой сложи този мозък в мен?

той плаче,

той настоява,

той казва, че има някакъв шанс.

той не иска да кажем -

„не“.

5.  КРИЗА… срещу криза…

Финансовата криза има и своите положителни страни. Друг е въпросът, че вторачени в злободневието на живота не ги забелязваме. Финансовата криза избутва назад личните ни кризи. Ако не беше тя, сега сигурно щях да съм в прегръдките на кризата на средната възраст. Представяте ли си какви щях да ги върша в момента, ако бях преуспял  европейски технократ с много пари? Вероятно щях да си купя скъпа спортна кола, задължително кабриолет, да се разделя с жената и да си хвана някоя 18-годишна манекенка… И всичко това, за да компенсирам среброто, появяващо се на слепоочията ми. Финансовата криза ме предпазва от такива простъпки. Тя ме кара да се чувствам млад, да се боря за проектите си, поставя ми предизвикателства. Като гледам световното развитие, вероятно ще си умра млад. Никога няма да постигна онова унищожително свръхзадоволяване на старите европейци. Благодарение на финансовата криза.

Животът явно е низ от кризи, важното е как ще преминем през тях. :)

НЕДЕЛНО КИНО: “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”

юли 10th, 2011

ВНИМАНИЕ!

В ТЕКСТА ИМА ПРОДУКТОВО ПОЗИЦИОНИРАНЕ! ;)

Помните ли Джеки Стоев, Джони Пенков и Чарли Илиев?

“Те не са учили кино, а са едни от най-популярните лица в българското кино. И са пряко свързани с неговата история. Те са великолепната тройка като от класиката – тримата танкисти, тримата мускетари, понякога тримата глупаци, но най-вече трима срещу триста… Джеки Стоев, Джони Пенков и Чарли Илиев ще ви повозят на въртележката в лунапарка на своя живот, където има стари и нови случки, откъси от филми, кодоши и други дивотии, разпилени в два века и две системи…”

Това е резюме за документалния филм на режисьора Никола Бошнаков и хората от “Бидон филм “ “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”. Може да го гледате в Дома на киното тази седмица.

А преди това загрейте с някои стари изпълнения на Джони Пенков и неговите приятели.

Приятно гледане и слушане! :)

Ползата от касовите бележки…

юли 5th, 2011

-         Добър ден- чу се плах гласец иззад гърбовете ни. Прекалено плах, за да му обърнем внимание, ако не беше магическото, познато ни до болка продължение- полицай Еди-коя-си от Не-знам-кое-си РПУ. Документи за проверка!

Двамата с Джахсен заковахме на място и направихме кръгом. За наша изненада се озовахме лице в лице с красиво и младо русокосо създание от женски пол, което изглеждаше много секси в новата си полицейска униформа. “Поне този път ще бъде приятно”, помислих си аз.  Мислено я кръстих “полицай Русокоска”, тъй като не чух смотолевеното й набързо име. Поведението на пазителката на реда издаваше някакво притеснение и неувереност. Все повече се убеждавах, че най- вероятно ние сме първите субекти, които спира за проверка в своята кариера. Подозренията ми се потвърждаваха не само от чисто новата й униформа с една нашивка, означаваща най- ниския чин в йерархията, но и от поведението на колегата й- строг, намусен полицай на средна възраст с три нашивки на пагона, който наблюдаваше с по- голямо внимание нейните действия, отколкото нас. Явно той й беше наставник в полицейската практика.

-         Бихте ли ми показали личните си карти!- повтори полицай Русокоска с по- строг тон, за да намали въздействието, което нейната външност ни оказваше.

-         Да, един момент- заяви Джахсен.

Моментът при него обаче се оказа цяла вечност, тъй като, както винаги, беше заврял документите си някъде дълбоко в раницата и се започна едно ровене и вадене на неща, което не се предвиждаше да свърши скоро.  Това разопаковане на багажа беше прието от полицай Русокоска като покана за обиск.

-         А бихте ли изпразнили джобовете и раницата си?- попита тя

-         Чакайте малко!- включих се в разговора им аз- А протокол за обиск и поемни лица?!?!

-         Ако искате да караме по правилник- намеси се и намусеният й колега с повече опит,- ще ви вкараме в управлението и няма да излезете цял ден! Освен това, щом толкова познавате правилниците и законите, сигурно знаете, че съгласно новите наредби за предварителен обиск не се изисква протокол!

Поклатих отрицателно глава, защото управлението беше близо и можеха да изпълнят заплахата си, а на мен не ми се губеше цял ден. Познанията ми за полицейските процедури явно привлякоха вниманието на възрастния полицай, защото ме попита:

-         А вие с какво се занимавате?!

-       Ами с много и различни неща- отвърнах аз- но предимно с телевизия… журналистика…

Тези две никакви думички- “телевизия” и “журналистика”, имаха неочакван ефект върху него. Той застана нащрек и леко се отдръпна встрани от нас. Полицай Русокоска обаче или не ги чу, или беше прекалено опиянена от новопридобитата си власт, защото продължи да ни тормози с въпроси, докато Джахсен вадеше съдържанието на джобовете си.

-         Случайно да носите в себе си наркотични и упойващи вещества?!

-         Не!- отвърнахме хорово и в пълен синхрон

-         Марихуана?!

За малко да изтърся “де тоя късмет”, но се усетих навреме:

-         Не!- отговорих отново в синхрон с Джахсен.

-         Оръжие?!

-         Не!- едва се сдържахме да не избухнем в смях.

Тя обаче не се отказваше:

-         Боксове?!

-         Не!

-         Вериги?!

-         Не!

-         Ножове?!

-         Не!- този път отговорът ми увисна някак самотно във въздуха.

Обърнах глава и погледнах Джахсен. В поведението му прозираше известно колебание:

-         Амиии аз имам едно джобно ножче, с което си режа плодове… Но това не би трябвало да се счита за оръжие…

-         Зависи!- тържествуваше полицай Русокоска- Ако острието му е дълго 7 сантиметра или повече, се счита за оръжие!

-          Добре де- намесих се отново аз- Ако мина през магазина за домашни потреби и си купя кухненски нож, а след това вие ме спрете на път за вкъщи, може да ме арестувате, защото съм “въоръжен”, така ли?!?!?

-         Тогава трябва да носите касовата бележка за покупката, за да удостоверите, че сте купили този нож в момента, а не го разнасяте с престъпни намерения!

Пазете касовите си бележки, момчета и момичета! :)

П>С>

Честит празник на колегите от МВР!

От поредицата “Из родните арести”

В крак с времето

юни 22nd, 2011

в крак с времето!

снимка: Комитата/ Бели байтове за черни дни

Мислех да остана встрани от истерията покрай оцветяването на Паметника на съветската армия, още повече че отдавна съм изказал мнението си за паметниците от епохата на социализма и тяхната съдба, но две изказвания, които чух през последните дни, ме провокират да взема думата.
Пък и какъв блогър съм, ако не се набутам в обществения калабалък?!?! :)

Ето ги и провокативните изказвания:

1. “Оцветяването на паметника е гавра с паметта на съветските войници дали живота си в борбата с нацизма!”

Мисля, че изрисуването на паметника не беше гавра с паметта на загиналите войници, а послание към тези, които използват тяхната саможертва за трупане на дивиденти и постигане на политически цели. Подвигът на съветската армия през Втората световна война заслужава уважение, защото тя победи напук дори на некадърното ръководство на вожда Сталин!
Всъщност, много по- голямо лицемерие и гавра с паметта на войниците е строежът на тези мегаломански паметници, прославящи Червената армия, от съветския режим, който е виновен за смъртта на голяма част от собствените си бойци с некомпетентното си управление!

2. “Това е американска провокация”, заяви няк’ъв пенсионер на свой набор.

Оцветяването на паметника не е извършено от агенти на “американския империализъм”. Напротив, то е дори по- обидно за американците, отколкото за руснаците, защото сякаш художникът с творбата си в прав текст казва, че сме заменили пропагандата на един “голям брат” с тази на друг такъв. Альоша е заменен от Супермен. Или казано по друг начин: “Преоблякъл се Илия, пак в тия”. Иначе райтърът е можел да избере японски анимационни герои, но той се е спрял на американски. Ако това не е послание, не знам кое е.

Това, естествено, е моето мнение по въпроса.
“Мнението е като гъзът- всеки го има”, гласи нашенска поговорка.
Хубаво е, че рисунката на паметника предизвика дебат и изказването на различни мнения.
Ама още по- хубаво ще е, ако тия мнения не излизат от идеологически запечените ни ануси под формата на русофобски или русофилски изпражнения.
Колко хубаво щеше да е мненията ни да произлизат с мисъл от главите ни и естествено, в крак с времето! :)

Изгубени поколения

юни 1st, 2011

Преди няколко седмици той е протестирал по площадите на Тунис. Вярвал е, че може да промени бъдещето на страната си. Днес блясъкът и ентусиазмът са изчезнали от очите му.  Заменила ги е умората. Той вече е един от хилядите емигранти, опитващи се да достигне до Франция по нелегалните пътища на Европа.

Защо е тук?! Нали Жасминовата революция победи, нали сега е момента да се гради бъдещето на Тунис…

-         Искам да живея сега!- заявява  той.

Отговорът му е прост и ясен за разлика от все още неясното бъдеще на родината му. Опиянението от победата е отстъпило място на всекидневния прагматизъм, белязан от продължаващата безработица и нищета. Не се самозалъгва. Знае до голяма степен какво го очаква. Има роднини в Париж. Предполага, че следващите няколко години ще работи нискоквалифицирана работа и ще живее в мръсните предградия. Има и реалистични надежди, че “може би ще пробие”. Все пак е дипломиран инженер на 26 години. При всички положения за него жестоката реалност на емигрантската действителност в една “уредена” държава е за предпочитане пред стихийната неизвестност в Тунис.

Той има оправдание. Арабският преход започва сега, а на него не му се чака. Какво е обаче оправданието на българската държава, че след 20 “усилни” години на реформи и „промени към по- добро“ мнозинството от младите все още искат да я напуснат. Безсилието на правителството изкристализира в идеята за закрепостяването на завършилите висшисти чрез петгодишна трудова повинност.  Това е по- лесния вариант, отколкото да се създадат условия, които да ги накарат да останат. Но “талантите” ще продължат да напират да отидат някъде, където ще ги ценят, вместо да разбиват стените на системата с глави. По- лесно е да се вградиш в една чужда, но работеща система, отколкото да изградиш собствена, когато отвсякъде ти пречат.

Все пак всички искаме да живеем сега.

Да живеем, не да оцеляваме.

П>С>

Къде остана детството? А детските мечти?

Честит ден на детето! :)