Хванат съм на местопрестъплението и не мога да отричам! Дори да няма местопрестъпление, със сигурност съдът на общественото мнение ще намери в какво да ме обвини. Това е положението, когато си налетял на кварталната клюкарка и мъжа й, докато се разхождаш лежерно с приятелката си под бледите лъчи на есенното слънце.
- Така значи!- поглежда ме осъдително тя, след като е „измерила“ на око приятелката ми- На младички налитаме! И чужденка, доколкото разбрах!
„Обвинението“ е повдигнато! Трябва да се заема със защитата ми!
- Дааа! Ти какво?! Завиждаш или се страхуваш?!- поглеждам съучастнически към съпруга й, който веднага заби поглед в земята. Контраатаката ми има успех. Виждам как започва да се срива и правя грешката да я съжаля- Ами така е! Като остаряват, мъжете си губят ума и започват да налитат на младички…
- Явооор!- тропва с крак приятелката ми- Ти не си стар! Не си стар! Зрял си!
Забравям за клюкарката и избухвам в смях.
Беше странно време- нито лято, нито есен, но въпреки това плодът узря и се наля със захар и сок. Онзи кратък, едва доловим, момент на безвремие, когато забързаността и напрежението не съществуват. Амбицията е изчезнала, а тревогата не се е появила. Когато плътта е в своята перфектна форма- няма накъде повече да се развива, но още не е почнала да се разкапва. Онзи момент, когато плодът е най-желан.
Моментът, в който знаеш отговорите на всички въпроси, но това познание не те депресира.
Мигът на зрелостта…
