Преди няколко седмици той е протестирал по площадите на Тунис. Вярвал е, че може да промени бъдещето на страната си. Днес блясъкът и ентусиазмът са изчезнали от очите му. Заменила ги е умората. Той вече е един от хилядите емигранти, опитващи се да достигне до Франция по нелегалните пътища на Европа.
Защо е тук?! Нали Жасминовата революция победи, нали сега е момента да се гради бъдещето на Тунис…
- Искам да живея сега!- заявява той.
Отговорът му е прост и ясен за разлика от все още неясното бъдеще на родината му. Опиянението от победата е отстъпило място на всекидневния прагматизъм, белязан от продължаващата безработица и нищета. Не се самозалъгва. Знае до голяма степен какво го очаква. Има роднини в Париж. Предполага, че следващите няколко години ще работи нискоквалифицирана работа и ще живее в мръсните предградия. Има и реалистични надежди, че “може би ще пробие”. Все пак е дипломиран инженер на 26 години. При всички положения за него жестоката реалност на емигрантската действителност в една “уредена” държава е за предпочитане пред стихийната неизвестност в Тунис.
Той има оправдание. Арабският преход започва сега, а на него не му се чака. Какво е обаче оправданието на българската държава, че след 20 “усилни” години на реформи и „промени към по- добро“ мнозинството от младите все още искат да я напуснат. Безсилието на правителството изкристализира в идеята за закрепостяването на завършилите висшисти чрез петгодишна трудова повинност. Това е по- лесния вариант, отколкото да се създадат условия, които да ги накарат да останат. Но “талантите” ще продължат да напират да отидат някъде, където ще ги ценят, вместо да разбиват стените на системата с глави. По- лесно е да се вградиш в една чужда, но работеща система, отколкото да изградиш собствена, когато отвсякъде ти пречат.
Все пак всички искаме да живеем сега.
Да живеем, не да оцеляваме.
П>С>
Къде остана детството? А детските мечти?
Честит ден на детето! 
Ворце, с разсъжденията си на тема „арабска революция“ и хвърлените примери от и за България ти илюстрираш много добре пълната незрелост, ужасния егоцентризъм и липсата на каквото и да е чувство за общественост сред много голяма част от съвременните българи.
Преди 20 години, когато тук вреше и кипеше, по-голямата част от героите на събитията „сменяха системата“ до тогава, до когато си стегнат куфарите и на почти никой не му мина през ума, че да се променят нещата трябва да има критично количество хора, които да работят дълго и упорито за тази промяна. Вместо тъпа, упорита и целенасочена промяна усилията на масата хора бяха хвърлени да се изнесат зад граница. Естествено, всеки има право да решава и да действа по най-добрия за себе си начин, но единствения път към по добър живот в собствената страна минава през упорито осъществяване на добрите идеи заедно със съидейниците си. За съжаление, тук идеите бяха за бързо изнасяне е отиване на готово, някъде където хората са направили живота хубав, но за себе си!
Стотиците хиляди български емигранти доказаха, че не струват много повече от мързеливите и с паразитни наклонности араби!
Идеята на каквото и да е гражданско движение е отстояване на някакви ценности, а не уреждане на лесна емиграция, както се случи у нас, а сега и в Тунис, Либия и другаде в арабския свят. Само ще припомня, че вождовете на „Независимите Студентски Дружества“, побързаха да напуснат страната още през август 1990, уж за обучение в САЩ. От всички се върна само Емил Кошлуков…
…Колкото до „закрепостяването“ на завършилите висшисти смятам, че идеята на правителството е правилна, защото всеки трябва да си плаща сметката! Аз не съм съгласен да плащам данъци за да учи някой си и после да отиде другаде и да работи за други хора. Искам с моите данъци в държавните университети да се образоват хора, които ще работят за българските данъкоплатци и ще създават обществен продукт тук за да ми върнат парите, които съм им дал назаем, за да се изучат!
Колкото за „талантите“, които напират да отидат другаде, където ще ги ценят – в пълно право са да избират, но нека да си платят сметката.
Хесапов,
аз не одобрявам поведението на тези, които плюят България и се оплакват. Изказал съм мнението си тук> http://suzercatel.net/?p=37.
Но в случая трябва да отчетем, че има доста хора, които се умориха да градят, а постоянно да им пречат.
Не одобрявам идеята за трудова повинност, защото:
1. Правителството си измива ръцете, търсейки лесно решение на проблема. Мухи се ловят с мед, не с лайна. Живеем в епоха на „свободно движение на стоки, капитали, идеи и хора“, в която оставането на определено място трябва да е резултат от вътрешно удеждение, а не на концлагерни ограничения.
2. Подобна мярка е лицемерна, след като държавната субсидия за студенти през последните години беше намалена 3 пъти.
3. Качеството на образованието в България като цяло е лошо. Спомням си как в журналистическия факултет ни обясняваха как се прави монтаж на мoвеола, след като дори във филмовите студиа вече ползват монтажни програми като Авид.
4. Няма връзка между бизнеса и образованието. Доколкото ми е известно в СУ, например, в момента няма общ кариерен център за университета, а само в някои факултети като самоинициатива. Тези центрове се изискват като условие за акредитация на учебните заведения съгласно европейските норми. Те са връзката между бизнеса и образованието.
5. Цената на образованието, която плащат студентите хич не е малка. Магистратура в НАТФИЗ ми излиза колкото магистратура във филмово училище в Германия, само че там ми преподават Вим Вендерс и Фатих Акън, а тук…
6. „Закрепостяването“ развързва ръцете на рабодателите да предлагат по- лоши условия за труд на младите кадри, тоест засилват работодателския феодализъм.
7. Обобщение: Вместо бич е по- добре да има морковче, тоест да се създадат добри условия за работа и образование.
Да