Преди няколко седмици той е протестирал по площадите на Тунис. Вярвал е, че може да промени бъдещето на страната си. Днес блясъкът и ентусиазмът са изчезнали от очите му. Заменила ги е умората. Той вече е един от хилядите емигранти, опитващи се да достигне до Франция по нелегалните пътища на Европа.
Защо е тук?! Нали Жасминовата революция победи, нали сега е момента да се гради бъдещето на Тунис…
- Искам да живея сега!- заявява той.
Отговорът му е прост и ясен за разлика от все още неясното бъдеще на родината му. Опиянението от победата е отстъпило място на всекидневния прагматизъм, белязан от продължаващата безработица и нищета. Не се самозалъгва. Знае до голяма степен какво го очаква. Има роднини в Париж. Предполага, че следващите няколко години ще работи нискоквалифицирана работа и ще живее в мръсните предградия. Има и реалистични надежди, че “може би ще пробие”. Все пак е дипломиран инженер на 26 години. При всички положения за него жестоката реалност на емигрантската действителност в една “уредена” държава е за предпочитане пред стихийната неизвестност в Тунис.
Той има оправдание. Арабският преход започва сега, а на него не му се чака. Какво е обаче оправданието на българската държава, че след 20 “усилни” години на реформи и „промени към по- добро“ мнозинството от младите все още искат да я напуснат. Безсилието на правителството изкристализира в идеята за закрепостяването на завършилите висшисти чрез петгодишна трудова повинност. Това е по- лесния вариант, отколкото да се създадат условия, които да ги накарат да останат. Но “талантите” ще продължат да напират да отидат някъде, където ще ги ценят, вместо да разбиват стените на системата с глави. По- лесно е да се вградиш в една чужда, но работеща система, отколкото да изградиш собствена, когато отвсякъде ти пречат.
Все пак всички искаме да живеем сега.
Да живеем, не да оцеляваме.
П>С>
Къде остана детството? А детските мечти?
Честит ден на детето! 
