Публикации съдържащи ‘кинодокументалистика’

НЕДЕЛНО КИНО: “Вътрешна афера”

ноември 6th, 2011

Призрак броди из Европа… Призракът на глобална финансова криза 2.0.
Проблемът с историите за призраци, както и с останалите легенди, е, че с времето става все по- трудно да се отдели историческата истина от измислицата. Вероятно затова режисьорът Чарлз Фъргюсън е тръгнал по пресните следи на глобалната финансова криза от 2008 г. Резултатът е филма “Вътрешна афера” , който дава отговори на доста въпроси и представя гледните точки на редица експерти и участници в събитията. Има още много факти и детайли, които не са изследвани, но “Вътрешна афера” е добра първа крачка в тази посока.

Приятно гледане!

НЕДЕЛНО КИНО: “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”

юли 10th, 2011

ВНИМАНИЕ!

В ТЕКСТА ИМА ПРОДУКТОВО ПОЗИЦИОНИРАНЕ! ;)

Помните ли Джеки Стоев, Джони Пенков и Чарли Илиев?

“Те не са учили кино, а са едни от най-популярните лица в българското кино. И са пряко свързани с неговата история. Те са великолепната тройка като от класиката – тримата танкисти, тримата мускетари, понякога тримата глупаци, но най-вече трима срещу триста… Джеки Стоев, Джони Пенков и Чарли Илиев ще ви повозят на въртележката в лунапарка на своя живот, където има стари и нови случки, откъси от филми, кодоши и други дивотии, разпилени в два века и две системи…”

Това е резюме за документалния филм на режисьора Никола Бошнаков и хората от “Бидон филм “ “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”. Може да го гледате в Дома на киното тази седмица.

А преди това загрейте с някои стари изпълнения на Джони Пенков и неговите приятели.

Приятно гледане и слушане! :)

Децата на дружбата

март 11th, 2010

По време на Студената война две деца от воюващи страни в „третия свят” – виетнамското момиче Ха и палестинският юноша Ахмад, се озовават в социалистическа България. Общото между тях е начинът, по който пристигат в страната ни. Ха е „осиновена” от българската поетеса Блага Димитрова, която се „влюбва” в нея по време на своето посещение във Виетнам през 1967 г.

The Children of Drujba 01 from Svetoslav Draganov on Vimeo.

През 1979 г. българският журналист Иван Гарелов отразява касапницата на ливанската гражданска война в Бейрут. Там той се запознава с Ахмад и го кани да дойде в България, където да осъществи своята мечта „да стане лекар”. Вече в страната ни, двете деца са поставени в светлината на прожекторите на пропагандата и се превръщат в символ на „комунистическия интернационализъм”. Постепенно обаче осветлението в „залата на социалистическа България” започва да намалява, а с падането на Берлинската стена изгасва съвсем и двете деца са принудени да слязат от „сцената”, оставени насаме със своите съдби. Именно тези съдби ще видим в документалния филм на Светослав Драганов „Децата на дружбата”.

The Children of Drujba 02 from Svetoslav Draganov on Vimeo.

Лицето Драганов вече е доказало с филмите си („Животът е прекрасен, нали?” и „Самодейци”), че има усет за изобразяването на необикновени човешки истории. Както и предишните му творби, така и „Децата на дружбата” е заснет в стила на „реалното кино”, доминиращ над новата документална вълна в България. Липсва задкадров текст и се използват похвати, характерни за игралното кино. Целта на екипа, заснел филма, е да остави зрителя да се потопи в света на героите без излишни внушения. И това е постигнато чрез добрата операторска работа на Светла Нейкова и Александър Крумов, допълнена от музиката на Георги Дончев. Зрителят лесно се асоциира с героите – Ха и Ахмад, разбира техните дилеми, разпокъсването между техните стари родини и България, желанието им да намерят себе си и да бъдат щастливи. Това не е филм само за системата, господстваща в България преди 10 ноември 1989 година. Той поставя много по-философски и екзистенциални въпроси като отношението между родители и деца, отговорността на първите за съдбата на вторите или как пътят към ада може да бъде застлан с добри намерения. Фабулата на лентата е актуална и днес, когато гледаме по телевизионните екрани как разни западни звезди осиновяват африкански деца, водени от чувството за състрадание. За съжаление, според мен, концентрирайки целия сюжет върху Ахмад и Ха, Светльо Драганов не доизгражда образа на техните „родители” – Блага Димитрова и Иван Гарелов. Те присъстват „призрачно” чрез архивните кадри на пропагандната машина, но ние не разбираме техните лични мотиви за „осиновяването”. Може би това решение на режисьора е било продиктувано именно от желанието да представи усещането за безпътица и душевно раздиране в главните герои.

При всички положения филмът си заслужава да бъде гледан.

Премиера в рамките на 14-ия София Филм Фест:

11. 03. 2010 Кино „Люмиер” от 18,30 часа

16.03.2010 Френски културен център от 20,30 часа

Рецензията беше публикувана в „Словеса“

Помним ли холокоста?

май 9th, 2008
Трябва ли постоянно да се връщаме към историята на холокоста?

Този въпрос задава журналистка на режисьора Збигнев Гайзлер след специалната прожекция на неговия филм “Сарид”, посветен на трагичната история на евреите от гетото в малкия полски град Пабянице по време на Втората световна война.
Нейното питане е показателно за отношението на голяма част от нашите съвременници към тези тъмни страници от европейското ни минало. “Защо все постоянно говорим за холокоста, след като се е случил толкова отдавна?” “Не се ли преекспонира прекалено проблемът с антисемитизма в общественото пространство?” “Това е минало и повече няма да се повтори.”

А какво се случи в бивша Югославия наскоро? Едни хора избиваха други по същия начин, по който нацистите са унищожавали евреите.

Отговаря й Гайзлер. Именно краткотрайността на човешкия спомен за такива трагедии го е подтикнал да направи този филм. “В момента на територията на бившата Германска демократична република съществува най- голямата концентрация на неонацистки организации, те успяват да изпратят свои представители не само в местните парламенти, но и в бундестага”, отбелязва режисьорът. “Учудваща е тяхната популярност и виждаме, че много малко е необходимо, за да се събудят тези демони”, констатира той. Збигнев Гайзлер даде за пример и призивите на някои ирански политици “Израел да бъде изтрит от лицето на земята”. Трудностите, с които се е сблъскал по време на нейното заснемане, само го убеждават още повече в обществената необходимост от подобна творба. Продукцията е била финансирана с лични средства, понеже не се е намерило външно субсидиране. Мнозинството от личностите и организациите, към които се обърнал, му отговорили, че “темата не е интересна”. Но това не го обезкуражава. Предпочита в продължение на три години “да яде супа”, но да завърши филма. Чувствал го е като свой морален дълг. Самият той е родом от района на Пабянице и историята на местната еврейска общност винаги го е интересувала. Още повече, че гетото там е едно от първите създадени от нацистите в Полша, макар неговата история да не е толкова известна като тази на гетата във Варшава и Краков. По време на снимките директорът на музея Аушвиц-Биркенау му иска колосална сума за четири кадъра от перона на гарата в концлагера. Избухва скандал, а “Газета Виборча” излиза със статия, че с “холокоста се извършва търговия.”
Тези факти би трябвало да ни накарат да се замислим как гледаме на трагедиите в нашата история. Осмисляме ли ги достатъчно?
Преди 1989 г. в Полша се е избягвало да се говори за холокоста, както и за клането в Катин. “Спомените на поколенията бързо избледняват. Днес мнозина твърдят, че холкост не е имало. Вероятно скоро ще се говори същото и за зверствата на Сталин.” “Медиите в съвременния свят убиват чувствителността на хората към насилието”, смята Збигнев Гайзлер. Това може да доведе до повторение на зверства като извършените през Втората световна война. Затова в своя филм той се е постарал да представи отражението на насилието върху човешката съдба.
“Сарид” представя разказа на очевидец на станалото в Пабянице и Аушвиц. Александър Бартел, тогава малко момче, е станал свидетел как цялото му семейство загива в концентрационния лагер. Единствен той успява да оживее до края на войната. Самата дума “сарид” на иврит означава “оцелял по чудо”. И той наистина е такъв. Но спомените от онези времена са белязали целия му живот. Благодарение на неговите думи зрителя успява да усети ужаса на случилото се. Агресията не се показва в кадър, но витае във въздуха. Въпреки това Гайзлер не се страхува, че филмът му може да бъде изтълкуван неправилно и да се възприеме като “поредното обезценяване” на насилието. Нарочно е представил своите герои такива, каквито са били- добродушни и наивни, показал е тяхната човешка гледна точка към събитията. Именно уязвимостта им предизвиква асоцииране на зрителя с тях. Гледайки филма, не виждаме евреи, а човешки същества, които се качват във влаковете за Биркенау, доверявайки се наивно на обещанието, че “нищо лошо няма да им се случи”. Когато срещнем погледа на Александър Бартел, разказващ тази история вече на преклонна възраст, разбираме, че доверието му в човека е умряло безвъзвратно в този момент. Гайзлер признава, че прекарал часове в монтажната, за да постигне този ефект. Накрая е започнал да сънува, че самият той е участник в “маршът на смъртта”, който еврейските жители на Пабянице правят към гетото в Лодз и струва живота на повече от 700 души.
Но реакцията на зрителите в препълнената зала на Полския културен институт го убеждава, че си е струвало. На прожекцията на 16 април, с която се отбеляза годишнината от въстанието във Варшавското гето и Деня на холокоста, присъстваха студенти, преподаватели, представители на еврейската общност, обикновени хора. Всички те бяха докоснати от видяното. Александър Оскар, председател на софийския клон на организацията на евреите “Шалом”, отбеляза, че макар за разлика от полските, българските евреи празнуват на 9 март своето спасение, те много добре знаят за зверствата извършени по време на Втората световна война и благодари на Гайзлер, че не позволява тази трагедия да бъде забравена. Някои от присъстващите споделиха истории, които бяха чули от свои полски приятели и близки за времето на немската окупация в Полша. Изказани бяха мнения, че трябва да се направи всичко възможно тези събития да се помнят, за да не се повтарят отново. В последвалия ми разговор с него, Гайзлер не спести и критики към някои аспекти на израелската и американската политика в Близкия изток, заявявайки, че подобни действия могат да доведат до нови световни конфликти и кланета подобни на холокоста. Свикнал да не спестява неудобните истини, полския режисьор се отправя към следващия си документален проект, този път посветен на заточените в Сибир по времето на управлението на Сталин. А ние можем само да се радваме, че все още има хора като него, които не оставят истината да бъде покрита с прах и с нетърпение да очакваме следващия му филм.

П>С>
Днес е добър ден да си спомним за холкоста, както и за придружаващите го събития, без да забравяме и последвалите.
А иначе ми беше да видя товрба режисирана от Гайзлер, предвид че го познавах предимно като оператор. И то добър оператор.