Публикации съдържащи ‘общество’

В крак с времето

юни 22nd, 2011

в крак с времето!

снимка: Комитата/ Бели байтове за черни дни

Мислех да остана встрани от истерията покрай оцветяването на Паметника на съветската армия, още повече че отдавна съм изказал мнението си за паметниците от епохата на социализма и тяхната съдба, но две изказвания, които чух през последните дни, ме провокират да взема думата.
Пък и какъв блогър съм, ако не се набутам в обществения калабалък?!?! :)

Ето ги и провокативните изказвания:

1. “Оцветяването на паметника е гавра с паметта на съветските войници дали живота си в борбата с нацизма!”

Мисля, че изрисуването на паметника не беше гавра с паметта на загиналите войници, а послание към тези, които използват тяхната саможертва за трупане на дивиденти и постигане на политически цели. Подвигът на съветската армия през Втората световна война заслужава уважение, защото тя победи напук дори на некадърното ръководство на вожда Сталин!
Всъщност, много по- голямо лицемерие и гавра с паметта на войниците е строежът на тези мегаломански паметници, прославящи Червената армия, от съветския режим, който е виновен за смъртта на голяма част от собствените си бойци с некомпетентното си управление!

2. “Това е американска провокация”, заяви няк’ъв пенсионер на свой набор.

Оцветяването на паметника не е извършено от агенти на “американския империализъм”. Напротив, то е дори по- обидно за американците, отколкото за руснаците, защото сякаш художникът с творбата си в прав текст казва, че сме заменили пропагандата на един “голям брат” с тази на друг такъв. Альоша е заменен от Супермен. Или казано по друг начин: “Преоблякъл се Илия, пак в тия”. Иначе райтърът е можел да избере японски анимационни герои, но той се е спрял на американски. Ако това не е послание, не знам кое е.

Това, естествено, е моето мнение по въпроса.
“Мнението е като гъзът- всеки го има”, гласи нашенска поговорка.
Хубаво е, че рисунката на паметника предизвика дебат и изказването на различни мнения.
Ама още по- хубаво ще е, ако тия мнения не излизат от идеологически запечените ни ануси под формата на русофобски или русофилски изпражнения.
Колко хубаво щеше да е мненията ни да произлизат с мисъл от главите ни и естествено, в крак с времето! :)

Изгубени поколения

юни 1st, 2011

Преди няколко седмици той е протестирал по площадите на Тунис. Вярвал е, че може да промени бъдещето на страната си. Днес блясъкът и ентусиазмът са изчезнали от очите му.  Заменила ги е умората. Той вече е един от хилядите емигранти, опитващи се да достигне до Франция по нелегалните пътища на Европа.

Защо е тук?! Нали Жасминовата революция победи, нали сега е момента да се гради бъдещето на Тунис…

-         Искам да живея сега!- заявява  той.

Отговорът му е прост и ясен за разлика от все още неясното бъдеще на родината му. Опиянението от победата е отстъпило място на всекидневния прагматизъм, белязан от продължаващата безработица и нищета. Не се самозалъгва. Знае до голяма степен какво го очаква. Има роднини в Париж. Предполага, че следващите няколко години ще работи нискоквалифицирана работа и ще живее в мръсните предградия. Има и реалистични надежди, че “може би ще пробие”. Все пак е дипломиран инженер на 26 години. При всички положения за него жестоката реалност на емигрантската действителност в една “уредена” държава е за предпочитане пред стихийната неизвестност в Тунис.

Той има оправдание. Арабският преход започва сега, а на него не му се чака. Какво е обаче оправданието на българската държава, че след 20 “усилни” години на реформи и „промени към по- добро“ мнозинството от младите все още искат да я напуснат. Безсилието на правителството изкристализира в идеята за закрепостяването на завършилите висшисти чрез петгодишна трудова повинност.  Това е по- лесния вариант, отколкото да се създадат условия, които да ги накарат да останат. Но “талантите” ще продължат да напират да отидат някъде, където ще ги ценят, вместо да разбиват стените на системата с глави. По- лесно е да се вградиш в една чужда, но работеща система, отколкото да изградиш собствена, когато отвсякъде ти пречат.

Все пак всички искаме да живеем сега.

Да живеем, не да оцеляваме.

П>С>

Къде остана детството? А детските мечти?

Честит ден на детето! :)

Медиокрация

май 27th, 2011

Ако трябва да опиша политическия, икономическия и обществен живот в България с една дума, то това ще е медиокрация. Терминът има двойнствено значение. От една страна, означава управление на посредника, а от друга- власт на средата.

В съвременното обществено пространство основният посредник са медиите, така че медиокрация често се интерпретира и като управление на/ чрез медиите. “Власт на средата”, нека бъдем честни, си е чист евфемизъм за власт на посредствеността.

Точно това наблюдаваме в родината- съюз между медиите и посредствеността.

Историята на “партия” “Атака” е блестящ пример в това отношение.

Възходът на тази политическа сила започна програмната окупация на една кабеларка, добре известната на всички ни, “СКАТ”. Понеже средностатистическият сънародник няма какво друго да прави, след като се прибере от работа, освен да върти каналите с дистанционното и да псува гадната си съдба, този канал бързо набра аудитория, тъй като казваше на всеуслушание мръсните мисли на маргинализираните ни подсъзнания: политиците са корумпирани мошеници, ние изнемогваме, а за всичко са виновни “великите сили”, турците и циганите, които дебнат да ни е*нат отзад. Паралелно “лидерът” на “партията” Волен Сидеров затвърди позициите си сред електората с няколко националистически “книги”. Благодарение на тези действия “партия” “Атака” влезе в парламента и така се добра до микрофоните на националните телевизии и страниците на многотиражните всекидневници. Това само затвърди легитимацията на простащината и посредствеността. Последните дни видяхме нейния връх. Сбиване в Батак, сбиване пред джамията “Баня баши” в София… Сигурно е имало и други сбивания, които незнайно как са били пропуснати от средствата за отразяване.  Горните две обаче бяха надлежно отразени от телевизиите и вестниците.  Явно е, че Волен вече съвсем полудява, но вместо да спрат да се занимават с него, медиите продължават да го канят, за да “разясни” “позицията” си, сякаш не знаем какво ще ни каже. Следва сбиване в ефира на националното радио. Мисля, че няма накъде повече да пропадаме. Вместо да изолираме простотията, я оставяме да ни залее повсеместно.

Нека бъдем исторически коректни- този модел на медиокрация съществува отдавна. Началото му беше поставено, когато медиите легитимираха арогантността на един друг български “политик”- Ахмед Доган. Доган е баща не само на политическата, но и на икономическата медиокрация в съвременна България. Няма по- голям посредник в бизнес отношенията от него. Личи си по хонорарите за “консултантската” му дейност, той е “милионер в зелено” и разпределя “благата” в “обръчите”. Но да не бъдем неблагодарни, човекът е гарант за “етническия мир” в страната ни. “Етническият модел” е негова феодална собственост. “Да е*еш тоз модел, дет го гарантира ня’къв шибаняк”, каза наскоро мой познат. Прав е. Етническият ни модел е толкова нае*ан, че няма накъде повече. Въобще, отношенията ни са нае*ани- прагматични, пресметливи и бездушни, пък какво остава за модела на “етническа толерантност”.

Проблемът е, че вече няма политически и обществени отношения извън медийния популизъм.  Доказателство  е и издигането на настоящия ни премиер.

Това е положението: посредствено и безпринципно общество, посредствени и безпринципни медии, посредствени и безпринципни политици…

Всички знаем за лайната, псуваме в бетонните гета, гледаме новините и пак псуваме затворени в кочинките си, оцелявайки поединично и безпринципно – българи, цигани, турци и нелегални арабски емигранти, събиращи се около единствения  познат им символ в София- джамията…

Мразим се- един друг и себе си.

Нека не се избиваме помежду си, а да си теглим куршума сами!

Толкова сме нещастни!

НЕДЕЛНО КИНО: 1934

май 22nd, 2011

За света 19 май може да е Ден за борба с хепатита, но за нас, българите, си остава дата на/ за преврат. Тъй като традицията не беше спазена и заговор тази година нямаше или по- точно осъществяването му закъсня с ден- два, реших да ви припомня събитията от далечната 1934 година с едноименния документален филм на Костадин Бонев.

Историческите факти около тези събития са известни, интерпретациите им многобройни, Бонев обаче ги свързва в стройна драматургия и благодарение на ироничния задкадров текст, архивните кадри, съчетани с майсторски заснети покрития и възстановки успява да ни потопи в атмосферата на времето.

Странното е, че атмосферата някак напомня на днешната, а някои от героите на филма въпреки архивния си характер са страховито актуални и днес.

Приятно гледане!

За да видите филма, трябва да отидете на следния адрес, тъй като вграждането в сайтове е дезактивирано:

http://www.youtube.com/playlist?p=PLC6478454EE2C7763

За “разбирането” и одобрението

октомври 29th, 2010

Винаги можете да разчитате на моето “разбиране”. Мога да се поставя на ваше място, да видя нещата през вашите очи, да вникна в мотивите ви и да проумея действията ви.

Но вие искате моето одобрение.

Чудя се, защо ви е?

Не е само това. Вие искате да одобря вашите решения и действия за себе си- да ги приема като свои.

Пак се чудя, защо ви е?

Само не ми излизайте с номера “ти не ме разбираш”.

Вие не искате “разбиране”, а успокоение. Намирате го в одобрението. Одобрението на овче стадо- топлината на сгушени едно в друго тела.

Вашият път не е моят път. Пътищата ни може да вървят успоредно или да се пресичат, но не са еднакви. Изправени пред различните препятствия реагираме по различен начин- всеки по своему.

Отговорността и последствията от решенията ни  ги носим ние- всеки по своему.

Ничие одобрение или статистика не ще облекчат вътрешния ви дискомфорт, ако изпитвате такъв.