Публикации съдържащи ‘разкази’

Ден на Европа, Ден на победата, Ден на… ?!?

май 9th, 2011

Те двамата много си приличаха: бяха снажни, добре сложени, руси мъже. Доста се и различаваха обаче: единият беше гладко обръснат, прилежно подстриган и облечен в полицейска униформа, а другият с дълга сплъстена коса, моряшка тениска и зелена военна полушубка, изцапанa с машинно масло. Въпреки това си приличаха. Не само на външен вид, а като излъчване. От двамата струеше заплаха. Гледаха се един друг като каубои в уестърн. Сякаш всеки момент щяха да извадят пистолети и да се застрелят.  Встрани от тях бяха паркирани верните им жребци- грамаден тир с руска регистрация до симпатична германска патрулка. Мястото на дуела беше една от онези прочути магистрали, които нашият премиер вероятно сънува всяка нощ, малко след отбивката за поредната бензиностанция. Двете мечки- германска и руска, се готвеха да се счепкат. Саксонски селянин срещу смоленски мужик. Естествено, преди да се премине към битка двамата противници трябваше да нагнетят напрежението със слова и погледи. Точно като по филмите. Пръв започна да говори полицаят. Не чувах какво казва, защото беше доста далеч, а и го виждах в профил, но ми направи впечатление лицето му- ледено спокойно и безизразно. За сметка на това пък зурлата на руснака почервеняваше все повече. Съвсем предвидимо почервеняването ескалира в избухване.

-         Ти ще ми кажеш! Ние спечелихме войната! Ще карам, както си искам!- изкрещя на руски тираджията.

Германецът не разбра нищо и продължи да нарежда с равен, глух глас. Руснакът побесня още повече, изсипа цял водопад от думи на различни езици, но не успя да състави смислено изречение. Едва ли това беше целта му.  Все пак спря за момент да си поеме въздух. Помисли за миг, след което изкрещя:

-         Hitler kaputt! Deutschland kaputt!

Споменаването на името Хитлер разби на малки парчета хладнокръвието на полицая. Руснакът беше “закопчан”…

Не знам какво се е случило после. Поехме по дългия път, който ни чакаше.

***

Честит 9 май! :)

Все още се чудя какво празнуваме днес. Тази дата в европейската история е толкова спорна, колкото е спорнo за българската общественост празнуването на 3 март.

Та размишлявайки по този въпрос, се сетих за тази случка.

Глобализация

януари 11th, 2011

Тялото му се стегна и изправи като дъска в леглото. Приличаше на сомнамбул- още не отворил гуреливи очи, но вече буден. Събуден от притеснителното чувство за закъснение, стягащо в клаустрофобия гърдите му още докато заспиваше. Закъсняваше за изключително важна бизнес среща!
- Колко е часът?!
Дрезгавият му глас прозвуча зловещо в полумрака. Толкова зловещо, че дори самият той се стресна. Тя подскочи. Гледаше го сънено и с уплаха.
- Was? Wie bitte?*
- Колко е часът?!?- раздразнението в гласа му нарасна.
Осъзна, че говори на български. Тя пък се будеше на немски. Нормалното състояние за всеки от тях. Беше изминало доста време, откакто той пребиваваше в Германия, но така и не можа да премине тази невидима бариера- да започне да мисли на немски. А може би не искаше…
На ден му се налагаше да проведе около тридесет разговора на четири различни езика. Сменяше езиците като хартиени носни кърпи. Продължаваше обаче да мисли на български. Това си проличаваше в забавянето на отговорите му със секундите необходими за превод. Иначе щеше да полудее. Над тридесет процента от времето им- неговото и нейното, преминаваше в път: София, Виена, Берлин, Хамбург, Франкфурт, Берлин, Прага, Франкфурт, София, Букурещ, Берлин, София, Истанбул, София, Виена, Берлин…. Уж имаше срещи с различни хора, а виждаше едни и същи мазни мутри с едва доловими отсенки местен колорит. Главата му се беше превърнала в лабиринт от образи, където се губеше.
“Къде съм?!?” Все повече време му отнемаше да си отговори на този въпрос.
“Къде е домът ми?!?!” А този пък направо го ужасяваше. Страхуваше се, че изобщо не може да му намери отговор…
Замисли се. Опита се да бъде честен със себе си. Истината е, че усещане за “дом” имаше само в периодите, когато те двамата бяха заедно. Нямаше значение къде са, важното беше да са заедно!
Погледна я. Тя му се усмихваше дяволито. Той си спомни колко много компромиси е правила при престоите им в България. Стана му гадно, че й се разкрещя и я събуди. Посегна да погали косата й. Тя отскочи ловко, грабна възглавницата си от леглото и го удари с нея по главата, след което излезе от стаята подсвирквайки. Той се засмя. Пое дълбоко въздух и затвори очи. „1…2…3…4…5…“
- Кафето е готово- чу се вик на “смешен български” от кухнята.
Той отвори очи и издиша.
„Животът в Берлин е прекрасен…“
„Das Leben in Berlin ist wunderbar…“


*Какво? Моля?