Публикации съдържащи ‘София’

Скръбна вест: спомина се “703”

юни 28th, 2010

На 28.06.2010 г. след 17 години клуб 703 затваря врати.

Благодаря ви, че бяхте с нас.

(надпис на входната врата)

Когато говоря на приятели за клуб „703″ и се налага да опиша духа му, винаги припявам онзи ред от основната песен на сериала „Бар „Наздраве“, в който се казва where everybody knows your name… Това му е хубавото на „703″ – че тук винаги знаеш кого можеш да видиш. Уютът му прилича на този от малките английски кафе барове, където усещането за лукс идва от смислените разговори и енергия наоколо, а не от имитации на леопардови кожи по диваните или последен писък осветителни тела. Тук можеш да оставиш или получиш пратка, да четеш преса на спокойствие, да слушаш хубава музика, да се запознаеш с някой интересен човек.

Мария Касимова, Непретенциозен и емоционален гид за местата за срещи в София, Капитал Light

Дълъг бар с мраморно покритие, червени стени, old-school вентилатори на тавана, велурени столове и примижаващи лампи. Плюс много черно-бели снимки. И много джаз. Това е рецептата на “703“, която, колкото и проста да изглежда, си остава уникална.

Въпреки че работи едва до полунощ, заведението е многофункционално – както за кафе и вестници до витрината сутрин, така и за романтично държане за ръце в ъгъла вечер. Клуб “703“ може да бъде хем кварталното кафене тип “Central Perk“, хем вълнуващият спот за спокойна съботна вечер.

Напълно логично точно този микс между “моето място“ и “популярния бар“ се харесва на столичните арт среди, на чужденците, решили да си покажат носа извън “J. J. Murphy’s“, и на работещите хора от идеалния софийски център.

Всъщност точно за работещите хора “703“ се явява нещо повече от бар. За тях той е нещо като успокоително. Най-малкото, защото именно това място крие формулата за бягство от стреса. Вярно – пред витрината хора, кучета и автомобили се надбягват в мръсния сняг. Но зад нея има черен чай, малък коняк и много джаз.

Е, не е ли идилия?

Христо Запрянов, Клубизъм: Антистрес, сп. Тема

Някои места минават през живота ти, дават ти каквото могат или каквото търсиш и изчезват, неиздържали проверката на времето, за да се превърнат в смътен сладникав спомен. Така се случи с повечето заведения от “бермудския триъгълник” на моята младост, но не и със “703”, макар да се намираше в непосредствена близост до тях.

“703” беше като дом. Дори да си го напуснал, знаеш, че той е там и можеш да се върнеш по всяко време, за да се заредиш с топлина и уют. Домът не е просто сграда, а хора, които те разбират и обичат- общност. Това беше “703”- общност.

Винаги, когато съм се връщал от дълъг път, особено от някоя касапница, София ми се е струвала някак чужда, но ми стигаше само да мина покрай клуба, без да влизам в него, за да се почувствам спокоен.

Много клубове затвориха врати през тези години, но “703” оцеля. Периодично се разнасяха слухове, че ще го затворят и на негово място ще открият я “Старбъкс”, я “Ла Коста”, но ние не вярвахме и това не се случваше. Единственото чисто софийско кътче със собствена атмосфера без полъх на “мърчандайзинг”, “франчайзинг” или какъвто и да е “…зинг”.

Заведението се пръска по шевовете, не можеш да си намериш място, но нещо във въздуха ни потиска. Все пак сме на погребение. Смуча си питието и се оглеждам. Осъзнавам… На тази маса седяхме, когато я изпращах да търси щастието си в чужбина. На нея седях и с М и с една друга С., без да имам още ни най- малка представа каква роля ще изиграят в живота ми. А на онази в ъгъла съм написал толкова много статии, разкази и сценарни бележки. На срещуположната пък съм прекарвал сума вечери в разговори за кино и обсъждане на идеи за филми с приятели. На нея беше първата ми среща с жената, която и сега бележи живота ми. На онзи край на бара съм слушал с часове глупостите на Д. или пък съм си говорил след случайна среща с вещичката Нуша… А зад бара в началото стоеше Белослава. Постоянно беше фраш с някакви известни личности- писатели, сценаристи, оператори, фотографи и дизайнери, но не от „ранга“ на Азис…

Беше ми много приятно, когато видех седнали до прозореца старите дами, живеещи по околните улички. Навяваше ми спомени за Виена…

Сещам се за едно от любимите си кафенета в дунавската столица- “Нихилизъм”. Доколкото знам, преди известно време е имало някакви опити да го превърнат в магазин заради икономическата конюнктура, но всички се възпротивили. Все пак това е било любимо заведение на Климт. Във Виена можеш да седнеш в кафене с над 120-годишна история и да се окаже, че седиш на стола, в който е седял Греъм Грийн, докато е пишел “Третият мъж”. Но ние сме в София…

- От утре сме безпризорни- казва В.

Изведнъж почувствах зверска умора и тъга. Изпразних чашата си и се гмурнах в дъжда.

Спомени от “бермудския триъгълник”

август 5th, 2008

Наричаха го “бермудския триъгълник”, защото “влизаш в него с една компания, а излизаш с друга, ако въобще излезеш”. Става въпрос за пространството между трите култови заведения от моята младост: “Билкова”, “Лимона” и “Инкогнито”, които бяха отправни точки за нашите пътувания в алкохолната неизвестност. Всяка вечер тези барове бяха пълни с подрастващи мечтатели циници и възрастни арт неудачници, които киснеха в очакване на революцията винаги на една крачка или храчка от нирваната или удовлетворението. Но тъй като не можеха да направят тази стъпка, запълваха липсата с още 100 грама текила или цигара трева…

Пълни бяха и околните улици. Между “трите опорни пункта” постоянно циркулираха групички с хора, които отиваха “да видят какво става”. Все очаквахме нещо да стане и то ставаше, макар че може би не беше това, което си мечтаехме. През лятото се разполагахме направо по бордюрите на “Шишман” и “Вазов” с поредната бира, купена от някой клекшоп или от гореспоменатите дупки. Нощите минаваха в разговори за книги, музика, кино, политика, борд и сърф техники, както и много други незначителни теми. Хората бяха братя. Комунизмът ряпа да яде. Нямаше никаква дистанция. Не си знаехме имената, но си говорехме все едно се познаваме от 100 години. Разменяхме си дискове, касети и книги с напълно непознати, а после тези предмети пак се връщаха при нас по някакви неведоми пътища, знайни само на “бермудския триъгълник”. Биехме се със скинарите и простаците- за спорта и каузата. Удареха един, а всички скачаха в негова защита, макар да го виждаха за първи път. Събирахме жълтите си стотинки, за да купим кутия цигари, която да споделим като истински софийски гавроши. Имаше две мацки от ВИТИЗ, които ни вкарваха на представленията в театрите. Ни в клин, ни в ръкав идваше някой и казваше: “Еди-къде си има купон” и всички се юрвахме за ужас на домакина, който обаче след втората чаша се успокояваше, сливайки се в общата анархия, чиито старт беше дал…

Днес е останала само “Билкова”.

А и аз не съм същият колкото и да не ми се иска да си призная…

Глупаво е да говоря за спомените си от този период и тези места. Нали максимата гласи, че “който си спомня, не е бил там”…

Но няколко случки изскочиха тези дни в главата ми, провокирани от разказа на Албинос за неговия “бермудски триъгълник”…

Що пък да не ги разкажа

Охраната на “Билкова”

Беше зима, дърво и камък се пукаше, затова и “Билкова” също се пукаше по шевовете- нямаше опция за седене отвън. Атмосферата беше толкова задушевна, че нямаше накъде повече. Бяхме се натъпкали вътре като сардели и едва се поклащахме на дивата музика, макар да ни се искаше да кофеем до припадък. Беше поредният “цветен петък” на “синдиката”. “Билкова” беше сборния пункт, където “силите” щяха да се срещнат, за да се измисли план за поредното нападение над нощта. Принципно се събирахме на малкия бар вляво от входа, но блъсканицата беше толкова голяма, че ни изтикаха в коридора. Хората постоянно отиваха да си вземат питие и ни бутаха, но на нас не ни пукаше. Всъщност, алкохолната циркулация беше и причината да ни избутат от бара. Постоянно ни поднасяха насам и натам- ту към бара, ту към коридора. Компенсирахме неудобството с алкохол. Както и всички останали. Вече бяхме направили главите, когато успяхме да се дислоцираме трайно в коридора. Спорехме оживено за нещо, но по едно време усетих, че в тила ми са се впили нечии очи. Обърнах се. Зад нас се беше събрала малка тълпа. Оглавяваше я една готина мацка, чиито поглед бях почувствал. Разглеждаше ни с интерес, но и с доза досада. Много странна смесица.

- Готини ли сме? Че има си хас! Ние сме най- готините!

- Може би… не знам- сигурно си е помислила, че не трябва да спори с пиян.

- Така, както ни гледаш, всички ние сме една фамилия! Това е Баджанакът ми,- Баджанакът веднага пусна донжуановската усмивка- това е кумецът ми… А ето го и Компаниероса ми… И закъде сме без Омбрето… След малко ще дойде и кръщелника ми…

- Много ми е приятно… А цялата фамилия ли чакате за тоалетната…

Чак тогава зацепих. Обърнах се и видях, че сме застанали така, че запушваме входа към кенефа. Фактически цялата група зад нас, чакаше, за да се облекчи и си мислеха, че ние сме начело на опашката! Едва сдържах смеха си! Обърнах се и казах с най- сериозния възможен тон:

- Не, милейди! Ние само я охраняваме! Това е нашия бизнес.

Тя се засмя.

Барманката

По едно време зад малкия бар на “Билкова” се появи невероятно красиво миньонче с гарваново черна коса и очи като маслини. Аз така й и виках: “очи маслини” или “красавице”. От тогава ми датира и това обръщение към жените. Не си научихме имената. Тя ми викаше “пътешественико” или “миткало”. Тази анонимност само засилваше флиртът, който започнахме и подклаждаше сексуалната енергия. Когато чуех нейния глас да казва:

- Откъде се връщаш, пътешественико?

Имах чувството, че съм се прибрал у дома. Беше невероятна барманка и невероятен човек. Винаги беше усмихната. Излъчваше страхотна топлина. И въпреки това беше секси. Страшно секси. Една от онези жени, които хем възприемаш като най- добрата си приятелка, но хем ти мокрят сънищата до безкрай.

Беше поредната вечер на лето … и аз киснех на малкия бар, смучейки текила след текила, бъбрейки си с малката чернокоса фея.

- Довечера ще дават “Индиана Джоунс”…

- Ааа, супер… коя част?

- Ами не съм много сигурна… Аз съм голям почитател

- Че и аз…

- Ами може да се съберем, за да го гледаме…

- Перфектно, ама не свършваш ли работа много късно?

- Имам ги всичките части на касети…

- Идеално! От мен пуканките, чипсът и бирата…

- Ама да знаеш, че обикновено, когато гледам този филм почват да ми се въртят едни мисли и желания за белезници и камшици…

- За мен не е проблем… дори мисля, че и ще се впиша в ситуацията…

Директно предложение. Нямаше пет, нямаше шест. И едновременно с това беше стилно и лежерно. Перфектно начало за перфектна вечер с големи очаквания и надежди. Нахалните посетители изревнуваха и я откъснаха от мен с тривиалните поръчки. А тя ме остави насаме с бутилката текила. Това беше повратната точка. Грешката в плана. Докато свърши работа, почти бях пресушил шишето. Дори отидох до тоалетната да повърна. Имам си златно правило: мина ли 500 грама, повръщам. Накрая всичко ми беше толкова размазано, че почти не помня как ме е влачила…

Нищо не помня. Откъслечни образи… седим на едно старо канапе, покрито с много хубави чуждестранни одеяла (На другата сутрин разбрах, че са индиански.) смеем се… гледаме нещо, но дали беше “Индиана Джоунс”… пием бира… тя се сгушва в мен… пръстите й шарят из косата ми… Бланк

На другата сутрин се събудих гол на пода. Върху козяка беше постлан син индийски чаршаф и шарени възглавници, върху тях бях аз, а върху мен още един индийски чаршаф. Тя ми се смееше, подавайки ми чаша ароматно кафе. Едно от най- хубавите кафета, които съм пил… Беше гола. По- точно по едни много сладки бикини и моята риза. Перфектно тяло… Сцена от някой филм- извадена и реализирана в моята сутрин.

- Пържени филийки?

- Мммм… Може… Ама искам много вода или сок, ако имаш…

- Портокал?

- Не мога да си пожелая нещо по- добро…

Тя изчезна в кухнята. “Дали сме го направили?” Не знам защо нямах усещането, че сме се любили, макар всичко да говореше за обратното…

- Снощи добре ли си прекара?

- О, да…- провикна се тя от кухнята.

- Нали не съм направил някоя глупост?

- Беше джентълмен…

- А… как…

- Тайна- подаде ми чиния с току-що изпържени филийки и кутия с натурален сок, смеейки се дяволито.- Сладко или течен шоколад?

“Откъде разбра какво ще я питам?” Въпреки всичко не знам защо нямах усещането, че съм правил секс. “Мамка му! Поне някакъв спомен или усещане трябва да имам!” Спрях да се терзая.

- И двете.

Сутринта беше невероятно хубава. Една от най- хубавите утрини в живота ми. След една от най- хубавите нощи…

Може би…

След много години

“Бермудският триъгълник” излезе от живота ми така, както и влезе- неусетно и тайнствено… Нали е “бермудски триъгълник”. Не знам дали ние причинихме западането с нашето оттегляне, или нашето оттегляне последва западането. “Лимонът” стана първо магазин за бои и художествени материали, сега е бутик, мисля… С “Инкогнито” не знам какво стана… Сменяха имена, собственици май.

Само “Билкова” стои като величествена останка от златната отминала епоха…

Но вече не е същата…

Миналата година отидохме със Стела и Дърк. Посещаемостта беше рехава. А и клиентите бяха други.

- Аман от юпита- заключи Дърк.

Допихме бирите си и излязохме…

Модерни времена

октомври 4th, 2007

В първият момент не осъзнах защо се спирам. Не беше заради сградата, която разрушаваха. Бях претръпнал от подобни гледки- нали София днес си е една голяма строителна площадка. Всъщност, това, което привлече вниманието ми, беше старецът. Той беше застанал на отсрещният тротоар и наблюдаваше работата на обекта толкова съсредоточено, сякаш на света на съществуваше нищо друго и времето беше спряло, сякаш между него и стенещата под ръцете на работниците постройка се водеше разговор. Затова и спрях до него, за да доловя техният шепот. Старецът се сепна.

- Ще строят търговски център.

Каза го без никаква емоция. Просто ме уведомяваше. Обикновено такава реплика в устата на някой негов набор беше началото на дълга философска пледоария срещу съвремието, младите, политиката, завършваща със заключението “ех, какви времена бяха…”. Но той си замълча. Беше казал достатъчно. Почувствах се длъжен да му кажа нещо, да му отговоря.

- Те сега само това строят- търговски центрове.

Погледна ме с невиждащи очи.

- Тази кооперация е построена от баща ми…

- Хубава сграда- но той май въобще не ме чу.

- Когато я строеше, бях юноша. Седях на същото това място. Наоколо имаше само схлупени кирпичени къщурки, а преди са били царевични ниви, където са пускали кокошките да кълват. Тогава старците се събираха около мене и гледаха как се издигат етажите… Баща ми беше завършил архитектура във Виена. Виждаш ли фасадата? Образец за виенски сецесион. Когато я завърши, седеше като кръпка сред околните къщи. Нова, лъскава, искряща. Хората минаваха и цъкаха с език. После построиха другите къщи и тя се сля с тях. С времето потъмня и вече не я забелязваха…

Докато ми разказваше тези неща, до строителната площадка паркира една нова кола. От нея слезе мъж на около 37 години, облечен в стилен костюм с перфектен възел на вратовръзката. Не беше мутра, по- скоро юпи. Техническият ръководител излезе да го посрещне. Двамата се заговориха.

- Виждаш ли го? Той е началникът. Същият като баща ми. Уверен, върви напред, без да се оглежда. Знае, че сега е неговото време. Времето на търговските центрове. Както баща ми знаеше тогава, че е неговото време- това на кооперациите. Ще я построи- нова, лъскава, с големи прозорци. Хората ще минават и цъкат с език. А после, с времето, тя ще потъмнее, ще престанат да я забелязват. Ще минат години и вероятно един ден той ще седи тук и ще гледа… Ще гледа как я разрушават. Щото времето на търговските центрове ще е отминало… Да, така е…- той трепна, сякаш се пробуди от сън- Аз трябва да вървя, че дъщерята ще ме чака да си взема лекарствата. Ако не се прибера навреме, ще се притесни. Хайде, остани си със здраве, момче.

- Лек ден и на вас.

Седях и гледах как се отдалечава сред падналите листа на кестените, претръпнал, слял се с вечността, проумял светът за себе си.

Един английски историк е казал: “Раждаме се, когато процесите и събитията са започнали и виждаме само техният край. Или виждаме началото на новите, но не и техният край.”