Може би…
Миналото на ‘Моето верую (Светът на Ворце)’ категория
Това ли съм аз?
юли 15th, 2008Боят му е майката (Прозаични размисли за насилието)
декември 22nd, 2007“Осмокласник почина след сбиване със съученик”
“Седмокласник наръган в гърба от съученик”
Тези събития, случили се наскоро, върнаха дебата за детското насилие в общественият ред. Всички се изказаха. Блогърите също се развихриха. Естествено, след няколко дни хората се върнаха към “нормалният” си ритъм на живот…
До следващият подобен случай. И тогава всичко ще започне отново.
Но аз реших да не чакам и макар с известно закъснение да взема участие във виртуалният разговор по темата, като изложа тук становищата по проблема, които прочетох и да им отговоря.
“Детското насилие е невинна игра”
Може и да започва като “играчка, но след това често става плачка”. Освен това не съм съгласен на разделението на “детско” и “възрастно” насилие. Отношението, което си оформил към насилието като дете, остава за цял живот.
“Насилието е присъщо на човека- остатък от нашата животинска природа.”
Да, насилието е заложено в човека. Но човекът за разлика от животните мисли. Той не действа инстинктивно, опитва се да осъзнава и обосновава своите постъпки. Не можем да отречем наличието на първични инстинкти в редица от нашите действия, но те са облечени в луксозната опаковка на човешките чувства и мотивация. Изборът на реакция при човекът е доста по- богат от този при животните. Как да контролираме и използваме своите инстинкти, включително и този, който ни подтиква към насилие, ние отново се учим през своите детски години. Проблемът не е в наличието на афинитет към насилието, а в липсата на неговото осъзнаване и контрол. Затова обществото прави всичко възможно, за да структурира насилието в определени рамки.
“Детската агресия, а и насилието в цялост, не е само български проблем”
Вярно е. Насилие няма само в България. Но нашата страна е особен случай.
Ако питате бабичките, те ще ви кажат, че преди 10 ноември не е имало такава агресия. Аз се сблъсках с насилието преди тази прословута дата. Спомнете си, че култовият детски филм “Куче в чекмедже” започва със сцена на “джобене”. Погледнете фолклора ни:
“Бий, за да те уважават”
“Който пести боя на децата си, не ги обича”
“Бий малко дупе, за да не биеш голям задник”
“Бие ме, значи ме обича”
“Бой и е..не се връщат”
…
Както се вижда от тези поговорки, някои от които употребяваме с насмешка, боят е неотменна част от нашата култура. Но наистина 10 ноември промени ролята на насилието в обществото ни. Промените легитимираха агресията, структурираха я като обществен фактор. Спомням си, че през 90-те много мои връстници искаха да станат “мутри”. Това е напълно нормално, когато виждаш, че благодарение на грубата сила можеш да станеш “номер едно”. Докато в други страни обществото избутва насилието в периферията на живота, в крайните квартали, то при нас агресията е ежедневие навсякъде. Никъде не съм виждал толкова нисък праг на провокация към агресия както в България. Преди няколко седмици помолих учтиво един непознат за огънче. Отговорът беше: “Абе я си е.и майката. Само до тебе ми е сега.” Налице беше словесната агресия. От нея до физическата има само една крачка. Насилието в нашата родина е отговор на всичко. Тo е и начин за забавление. Когато се чудят какво да правят, хлапетата пребиват някой. Ей така за купона. Да, невероятна е инфлацията на насилието в нашата родина.
“Семейството и възпитанието са виновни за детското насилие”
Семейството играе голяма роля при оформянето на детският характер. Но аз познавам много насилници, които произхождат от “добри семейства”, където няма агресия, а самите те се държат пред родителите си като божи кравички, а навън са истински хищници. Виждал съм и деца, които редовно ядат пердах в своите домове, но самите те не проявяват склонност към насилие, може би защото знаят ефектът на агресията върху себе си. В съвремието децата порастват много по- бързо и започват сами да вземат решения как да се справят с предизвикателствата на външният свят. А принципно повечето родители нямат идеята да възпитат в децата си определено отношение към боят. Много подрастващи, излизайки от любвеобилните си семейства, се сблъскват със света на улицата и не са готови за неговите предизвикателства. Днес окръжаващата среда конкурира влиянието на родителското възпитание. А при липсата на минимални общи правила, всеки сам изработва свое отношение към “грубата сила”, вземайки самостоятелно решението каква роля ще играе тя в живота му.
“Медиите проповядват насилие”
Така е. Но дали ще им повярваме зависи пак от нас. Ако не започнем да правим разлика между художествена измислица и реалност още в ранна детска възраст- лошо е за самите нас. Проблемът не е в това, че медиите показват насилие, а гледната им точка към него. Повечето филми от уестърните до съвременните екшъни показват “героичната” страна на агресията. Силният самотен мъж, който с помощта на пистолета въздава справедливост. Убийството на филм изглежда нереално. Няма го усещането за болка. Но предлагането отговаря на търсенето. Съвременният човек не трябва да се справя с много предизвикателства, изискващи “груба сила”. Поне на теория. Затова той обича да си спомня за “героичните времена”, седейки пред телевизора, докато се налива с бира и нагъва чипс. Друго си е да си Рамбо, а не скучен и ординарен програмист. Проблемът възниква, когато някой наистина повярва в това.
“Страхът и неспособността да се справяш с определени ситуации водят до насилие”
Това е доста опростенческо твърдение. Страхът може да мотивира агресията на жертвата, но не и на насилника. Насилникът е човек, който е превърнал по някаква причина агресията именно в средство за справяне с различни ситуации. Насилието е неговата същност. Истинският агресор, а не пишман “заблудените жертви на рекламата”, познава насилието из основи. Той е готов и не се страхува да раздава и получава пердах. Той е монополизирал агресията. Фактът, че повечето хора са оставили да залинеят хищническите им инстинкти е неговото предимство, неговият шанс да доминира.
“Жертвите на насилие не трябва да се срамуват и да се чувстват малоценни”
Глупости. Какво трябва и какво става са две различни неща. Ако си станал перманентна жертва на агресия, това няма начин да не окаже влияние върху твоята психика. Неподготвеността ти да реагираш на определена ситуация повлиява на твоята самооценка. Особено когато виждаш, че шестицата ти по математика и доброто възпитание не вършат работа на улицата. А и както казах по- горе, целта на насилника е да те подчини, да те превърне в топка от страх и нерви. Той не е добър по математика, затова ще иска да те изведе на свой терен, където да ти покаже “колко си жалък”.
“Справяне с насилието- …?”
Няма универсална рецепта за този проблем. Аз лично твърдя, че трябва да се противопоставяме на насилието. Дори да не е със сила. Но трябва да заявим своята позиция. За да останем хора. Веднъж се противопоставих на един насилник с ясното съзнание, че ще си отнеса боя. Той беше един от “биткаджиите” в нашето училище през 90-те. Ходеше с кварталните мутри, беше професионален бияч и всички се страхуваха от него. Често тормозеше едно пълничко момченце в съблекалните. Аз се опитах да го защитя. Казах на побойника, че е жалък, щом си изпробва силата на по- слаби. Естествено, той започна да налага мен. Сваляше ме на земята и ме риташе. А аз се изправях и го питах само толкова ли може. Блокирах, доколкото е възможно, ударите му без да му отвръщам. Не че не можех. Даже мисля, че бих го пребил. Но тогава той печелеше, защото щеше да ме е извадил от равновесие и да наложи своите правила. Накрая той се умори да ме пердаши. Разбра, че е загубил. Разбра го по погледите на другите. Друг път бях нападнат от седмина, които искаха да ме оберат. Осъзнах, че няма да се справя. Затова извадих парите от портфейла си и ги скъсах. Онези бяха озадачени, сметнаха ме за луд и не знаеха как да реагират. Самият аз често използвам сила срещу насилието. Благодарение на дългото си общение с насилници съм си изградил някаква интуиция към агресията, която ми подсказва кога е удачно да използвам и кога не сила. Вероятно на нея дължа и контрола върху насилието, което упражнявам, дори в моментите, когато емоциите ми вземат връх. Насилието има свойството да те опиянява. Но аз досега не съм ритал противниците си, след като съм ги повалил.
Едва ли съм дал някакви точни отговори на въпроса за насилието. Вероятно много от нещата, които написах, вече сте ги чували. Единственото, което искам да кажа е, че насилието не може да бъде премахнато, но може да бъде поне осъзнато. А това зависи от нас. Иначе боят ще продължи да бъде майката на всичко в България.
П>С> Има едно великолепно “Есе за насилието” на Алекс Букарски. Можете да го прочетете на български тук.
П>П>С> Можех да пиша още много за насилието и моят личен опит с него, ама няма да ми стигне блога.
Моят път
декември 12th, 2007Днес Стойчо ме подсети за една от моите любими песни. Става дума за “Моят път”. Изпята от толкова много певци, но станала световно известна с изпълнението на Франк Синатра, чийто рожден ден е днес.
Докато я слушах ме осени едно прозрение.
Драги мои приятели,
Пътят, по който вървим е един и същ, но стилът, с който го изминаваме, е различен.
Можем да вървим
с “класа” и шеговито намигване,
с достойнство,
с ярост, осмивайки всичко,
или пък осъзнавайки го, макар и към неговият край.
(Тук Елвис изпълнява песента два месеца преди да умре)
А какъв е твоят стил?
А ти… подписа ли се?!
ноември 10th, 2007
Подписка в защита на гранд хотел “България” и зала “България”>
Подписка за опазването на Рила>
Не е задължително. Само ако ти пука!
Често ми казват: “Загубена кауза!”
А аз винаги отвръщам: “Боря се и за загубени каузи, стига да си заслужават!”
Малките радости от живота
август 2nd, 2007Малките радости на живота или нещата, които ме правят щастлив и обичам:
- Сутрешното кафе. Какво е началото на денят без него? Особено, ако го е приготвила майка ти или приятелката ти, докато ти крадеш още няколко секунди сън.
- Първата цигара за деня. Какво е сутрешното кафе без “глътка” тютюн?! Още Алеко (Константинов имам предвид) го е забелязал. Ако не знаеш, прочети “Страст” и ще разбереш.
- Сладоледът. Най обичам йогурт, пъпеш и шоколад. Но и на другият не бих простил, вярвайте ми. Няма по- хубаво усещане от това как ти се топи в устата и се стича в гърлото ти на талази. Особено ако умираш от жега.
- Чаят. Дали ще бъде зелен (обожавам го) или липов, или мурсалски, зависи от много неща, а най вече от настроението. По “английски”, по български, със захар, мед, желе от дюли, това е чай.
- Планината. Няма друго такова изживяване като дългият самотен планински преход. Ти, планината и бог. А всичко останало е незначително.
- Ловът. И то по- специално на вълци. Няма друга такава игра и противоборство. (Но вече не го практикувам)
- Разходката. Сутрешна, следобедна, безцелна, споделена с приятелката ми (обожавам да се разхождам с нея) или самотна, попиваща животът наоколо и търсеща впечатления.
- Дългата и страстна любов с приятелката ми. (Не да “чукам”, не да “еба”, а да правя любов с човекът, когото обичам)
- Приятелите. “Хапване, пийване и слушатели за новата песен”, но и нещо много повече.
- Да гледам как приятелката ми спи, да слушам дишането й, да ровя в косите й и да погаля лицето й.
- Ръката на майка ми. Когато я поставя върху рамото ми, докато съм се замислил върху някой мой проект. Макар че откакто “пораснах”, не го прави често.
- Сокът от грейпфрут. Самият грейпфрут също.
- Шахът. Независимо дали ще победя, или ще загубя, това е едно добре оползотворено и приятно време за мен.
- Билярдът. Понякога вселената е билярдна маса. Поне за мен.
- Прегръдката на майка ми. Особено когато се връщам от някое “горещо” място.
- Киното. Добрите филми. Тези, които те залепят за столът и те оставят без дъх или те карат да подскочиш. А ако го споделиш с някой близък, удоволствието е още по- голямо. Това е другата вселена, в която обичам да потъвам.
- Готвенето. Това си е цяла магия. А от него произтича-
- Яденето. Прости ми, ти горе, знам, че е грях, но слаба е човешката природа. Ако започна да изброявам усещанията от различните гозби, няма да ми стигне блога.
- Виното. Изстуденото шардоне и мускат през лятото. Руйният мавруд през есента и зимата. Трябва ли да ви обяснявам?
- Спиртните наслади. Консумирайте с мярка! Отлежалата сливова, без която салатата не е същата. Или отлежалото ирландско, консумирано, докато съм се отпуснал във фамилното кресло и чета някоя интересна книга.
- Книгите. Тези, които те шокират, но и тези, които са предсказуеми, но имат добър стил. Всичките, които те поглъщат.
- Дребните малки нещица, които си донесъл от далече или които са ти подарили, или които си наследил. На другите не им говорят нищо, а на теб ти разказват цели истории.
- Баскетболът. Макар че играя изключително рядко за съжаление. Трябва да го правя по- често и вероятно ще бъда по- щастлив.
- Масажът. Когато приятелката ми ме масажира или аз нея.
- Работата. Конфуции е казал: “Занимавай се с това, което обичаш и няма да ти се наложи да работиш нито ден”. Стремя се да спазвам неговият съвет. Когато мисля “творчески” върху нещо, по което работя. Това е божествен момент. Иначе административните и лоши страни, и тях ги има, но в този момент не съществуват.
- Чаша мляко преди лягане. А понякога и сутрин.
- Шейковете. Как ги пропуснах, когато си помислих за сладоледа?!
- Айкидото. Трябва да го почувстваш, не може да се обясни с думи. За съжаление все става така, че започвам, стигам до някакво ниво и обстоятелствата ме карат да прекъсна тренировките. Започнах го в армията, после в един клуб, после в университетът… Абе, сам съм си виновен, но нейсе.
- Музиката. Различна, както и настроенията ми. Понякога фон, понякога главно действащо лице.
- Удовлетворението от свършеното. Много трудно постижимо за мен. Обикновено никога не съм доволен от това, което съм направил. Винаги мисля, че може и по- добре. Но идват разни хора и ми казват: “Ей, много благодаря за еди-какво си, което си направил. Свърши ми чудесна работа ”. Тогава чувството е много близко.
- Оръжието. Това е малко специфично при мен. Баща ми беше състезател по стрелба. А и в родът ми има доста военни и други подобни образи. Говоря за допирът до хладната стомана. Да извадиш пистолетът, да го погалиш, да го почистиш и да го прибереш отново. Не знам дали ще ме разберете.
- Интересните хора и неща. Кои са те? И аз не знам. Но когато ги срещна, ги разпознавам.
- Подаръците. Да правя. Е, и да получавам. Но май повече обичам да правя. Не… да получавам. Абе, не знам. И двата варианта са хубави.
- Скъпоценните и полускъпоценните камъни. Като малък се запалих по гемологията и започнах да ги колекционирам. Излъчват една особена топлина и светлина. Усещането е по- различно вероятно отколкото при другите. Обичам и да търся такива камъни. Аметисти в Родопите, Яспис на Витоша. Едно време го правех често, сега нямам време. Понякога изваждам това, което е останало от колекцията ми (много от тях съм подарил), за да усетя топлината им.
- Залезът. Да го гледам от Моста на влюбените при НДК. Или от където и да е. Още повече, че там почнаха много да застрояват.
- Горещият душ. Сутрешен, вечерен. Сам или в компания.;)
- Нощта. Тихата и мълчалива нощ. Обичам да работя през нощта.
- Кратките летни бури, прекъсващи маранята.
- Прасковите. Особено крадените. всички сме го правили като малки, но не са ни филмирали.
- Гроздето. Най вече на гроздобер, когато е току-що откъснато. Ароматно и захарно. Но и купеното не отказвам. Това е един от най- любимите ми плодове.
- Добрите цветови съчетания.
- Стилният интериор.
- Допирът на някои материи до кожата ми. Чисти памучни чаршафи, копринена риза…
- Желето от дюли.
- Безцелното стоене на някоя пейка в парка, докато майките разхождат наоколо децата си.
- Покерът. Това е единствената хазартна игра, която харесвам. Заради психологията. Но играя изключително рядко и инцидентно. Това прави преживяването още по- вълнуващо.
- Къпането в реки, езера и морета през горещото лято.
- Колата. С лед и лимон. Не е реклама. Приятелката ми твърди, че съм пристрастен към колата. Понякога и аз си мисля така.
- Да лежа на някоя планинска поляна и да гледам звездното небе.
- …. Всичко пропуснато
Това е моят списък с дребни “житейски радости”. Направете си и вие. Ще ви стане приятно. Хубаво е да имаш такъв списък. И когато ти дойде “нанагорно” да си го прочетеш. Разбираш, че всичко е преходно. Може да не получаваш достатъчно пари, шефовете да ти крещят, да не си станал нобелов лауреат, както си мечтал като малък. Но пък имаш своите малки и съкровени “ситници”. Хич не е малко.
Не търсете логика в подредбата или съдържанието. Написах го на един дъх, хаотично, без да се замислям много. Сигурно на някой психолог ще му е интересно да го прочете.
П>С> Смятах да приложа и снимки, ама щеше да стане мазало. Смятам, че и така е красноречив.
П>П>С>
Драги мои приятели,
Познати и непознати читатели,
(на които благодаря за интересът към моите глупави писания)
С този пост ви казвам “довиждане” до септември. Минавам в “нелегалност”.
Както сте забелязали, лято е!!! Нали сте забелязали?
Лятото можеш да го прекараш в града под съпровода на тази песен ето така:
но е по- вероятно да го изкараш под акомпанимента на същата песен, но ето така:
а аз си го представям така:
Така че отивам да осъществявам нещата от списъка.
Всъщност, предпочитам да почивам през септември, но тази година ще бъда зает през този месец и реших да го направя сега. Искам да обърна и внимание на някои проекти, които занемарих.
Е, ако нещо ме впечатли много силно, ще седна на първият компютър с мрежа, за да го споделя.
Тези, които чета, да знаете, че ще продължа да ви чета. Така че пишете.
Оставям ви Jah-Sen, който току-що се върна и може би има да сподели интересни неща. Най- малкото снимки, мисля си аз.
С пожелание за приятни изживявания
Ворце
П>П>П>С
Jahska, брат, оправи най- накрая хтмл кода, не мога да открия шибаната грешка.
