Преизбирането на Костов за лидер на ДСБ, дебатът за въвеждане на задължително гласуване и хиляди подобни “случки” в нашето политическо битие, постоянно ме подсещат за един спор, който водихме с Даниел около евро изборите. Според Даниел по- голямата част от хората в България, включително и аз, не гледат идеите и политическите платформи, които им се предлагат, а си търсят извинение, за да не гласуват. (Цитирам по памет, водих разговора от служебно кю, където не се пази историята на диалозите, така че ако бъркам някъде, Даниел да каже.) Ще направя малко по- подробно представяне на разговора, за да разберете за какво сме си говорили и откъде произтекоха моите “луди” мисли. След изборите с Даниел се срещнахме във виртуалното пространство и обсъдихме резултатите. Аз изразих своето раздразнение от хората, които гласуват под строй, без да мислят, влияейки се от своята семейна история (или изкривената представа за нея) или етническа принадлежност. Сещате се за кого говоря. Споделих, че не съм гласувал. А Даниел каза, че му е писнало от хора, които си търсят извинение да не гласуват и само търсят повод, за да “плюят”. Попита ме дали съм си направил труда да разгледам политическите платформи на партиите, или направо съм решил да не гласувам. Аз му казах, че съм си направил този труд, макар и отгоре- отгоре. Започнахме да обсъждаме политическите програми на различните кандидати. Стигнахме до платформата на една партия, чието име няма да споменавам, и аз изразих своето недоверие и негативизъм към нейните “лидери”. А Даниел заяви, че проблемът е точно в това, че не гледаме идеите, а само търсим нещо лошо в лидерите на политическите партии. Имаше право за много от нещата, които каза.

Та от тогава си мисля за “идеите”. А покрай тях и за хората. Това естествено ме доведе до личностите, лидерите и каузите.

Какво е “идеята”?

Според “Речникът на чуждите думи в българският език”:

ИДЕЯ ж, (рус. идея, нем. Idee по лат. Idea от гр. ιδεα ‘вид, форма’) 1. Филос. Отра­жение на обективната действителност в човешкото съзнание. 2. Изк. Основна, главна мисъл на художествено произве­дение. 3. Творческа мисъл, хрумване, намерение за осъществяване на нещо. 4. Само ед. ч. Разг. представа. 5. Филос. В идеалистическата философия — вечна същност на предметите и явленията, достигната само по пътя на разума.

Оказва се, че идеята е “отражение”, “мисъл”, “хрумване”, “намерение”, “представа” или “същност”, но пак само в човешкото съзнание. Общото между всички тези понятия е, че са абстрактни, “утопични” и съществуват само в нашите мозъци. Така стигаме до връзката “човек” – “идея”. Ако продължа да задълбавам във философската схоластика, мога спокойно да кажа, че самият “човек” е една “идея”. “Човекът” за разлика от останалите животни има “самосъзнание” и така стигам до извода, че “човекът” е това, в което вярва, т. е. “идеите”, които носи в себе си. Даниел казва да се гледат “идеите”, а не “хората”. Но нали “идеите” не съществуват извън “хората”. Те дават живот на тези абстракции, наречени “идеи” като стават техен носител. От тях зависи дали “идеите” ще останат красиви думи, или ще бъдат реализирани. Баджанакът често казваше “аман от хора с идеи, само говорят, а нищо не правят”. Прав беше. А в една песен се пее:

“Хората искат идеи!

Хора ли?

Къде ги видя?”

И те са прави. Или както казваше героят от “Мъжки времена”: “Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш.” Затова аз гледам “хората”, които застават зад “идеята”. Може да ми предлагат интересни “идеи”, но ако знам, че тези “хора” връзват тенекии, ще ги пусна “у лево”. Казано е “по делата им ще ги познаете”.

Когато бъдат формулирани и осъзнати, когато около тях се обединят хора, които ги превръщат в цел, “идеите” еволюират в “каузи”. Според гореспоменатият речник:

КАУЗА (ж. (лат. causa) Книж) е общо дело, идея, интерес.

Т. е. “каузата” е споделена, осъзната идея, превърната в цел. Наскоро си писах с Добри за каузите. Та събират се някакви хора, обединени около някаква “идея” и решават да я реализират, превръщайки я в “кауза”. Как става това? Ще си послужа с исторически пример, за да онагледя подскачащите си мисли. Ще се позова на случаят с ВМРО. “Хайде, стига бе”, вече са изругали някои. Спокойно, ще говоря за старото ВМРО, а и не се сетих за по- добър пример. Събират се там “комитите” и създават организацията. Веднага след учредяването през октомври 1893 г. започват да мислят за структурирането на “каузата”, т.е. за “пътят” към “целта”. Знаете историята- устав през 1896 г., след това някои промени 1902 г. и т. н. Каква ми е мисълта? Много е важно как ще структурираш една “кауза”, как ще формулираш “пътят” към “целта”. Някои се подвеждат по думите на Макиавели, че “целта оправдава средствата”. Но май не е точно така, а и друг е въпросът какво е искал да каже Макиавели. “Пътят” за постигане на една “кауза” е част от самата нея. Колкото по- добре го формулираш, толкова по- малко ядове ще береш. Защото всяка “кауза” бива атакувана, особено ако “идеята” е силна и привлекателна. И ако не е “структурирана” добре, тя се огъва. Ето сега някои се опитват да подменят “каузата” на ВМРО, опитват се да ни внушат, че не е това, което си мислим. Но тия, които са формулирали тази “кауза” навремето, са го направили толкова “кристално ясно”, че тя не може да бъде подменена или манипулирана. Други се опитват да използват авторитета й, ама и те не успяват по същите причини. Доброто и ясно структуриране на “каузата” намалява и рискът от “човешкият фактор”. Както казах, красив е “човекът”, но грешна е неговата природа. Така няма значение кой е “приносител” на “каузата”. Дали ще бъде Гоце, Даме, Татарчев, Тодор или Ванче не е от такава важност. Те са значими, доколкото следват “пътят”. Той ги прави “личности” и “лидери”. Ако “паднат”, “друг ще ги смени и толкоз”. “Пътят” е ясен. Но случва се, някои “лидери” да кривнат от “пътят”. Дали от “слабост човешка”, или от други подбуди, няма значение. Горе споменах за тях. Организацията… пардон, “каузата” не им прощава. (Но това става, когото “каузата” е формулирана “кристално ясно”. Тогава отклоненията веднага се забелязват.) И те си го отнасят. Дали ще бъде с куршум или с изборен резултат, пак е без значение. И в двата случая са трупове. (Това е проблемът на СДС според мен. Още при формулирането на “каузата” някъде е имало пропуск. Затова тя се огъна и пропука.)

Аз май избързах. Но все пак да продължа.

Така са се случвали нещата едно време. Така се случват и в някои други държави днес. Хората се обединяват около една “идея”, “структурират” я в “кауза” и се борят за нея.

Как седят нещата в България днес?

Търсих аз преди последните избори “идеята”. Тук “идея”, там “идея”. Гледам политическият “пейзаж” в България и все се сещам за автобиографията на Куцият Елен, един от последните велики индиански шамани. В нея той обясняваше много добре разликата между “политическият” живот на индианците и белите. Куцият Елен твърдеше, че независимо дали пие, краде и ходи по жени, винаги ще си остане индиански лидер, защото доверието на неговите съплеменници не зависело от неговият морал и поведение. Те знаели, че духовете са му дали силата. При белите е обратното. Свещеникът и политикът се разглеждали като морален пример. Ако белите видят своят свещеник пиян, той губи тяхното уважение.

Ние май си приличаме с индианците. Може би сме роднини.

Абе, за какво са ни “идеи”?! Ние сме обединени около “силни лидери”, “ярки личности”. Те “знаят как”… да ни оправят. Голямата част от “хората” не искат “идеи”, те искат “месии”. Това и получават.

Доведете Куцият Елен (Ако е още жив. Май е починал началото на 80-те.) и аз ще гласувам за него. Той поне наистина говори с духовете.

Не знам, но като гледам, не виждам “идеи”, а “личности” и “лидери” още по- малко.

П>С> Това е един дълго отлаган текст, който реших най- накрая да напиша, след като прочетох последната публикация на Комитата. Може би, защото съм недоспал и леко махмурлия, написах много глупости, за да обясня нещо просто, но се надявам, че сте ми схванали мисълта.

П>П>С> А Куцият Елен е един наистина мъдър индиански лечител. Съжалявам, че го използвах в текста си. В книгата му има много интересни неща и мъдри мисли. В този текст съм извадил думите му от контекста, но той наистина отбелязва тази разлика.

Мисля си тези дни за “самооценката” на българина. Стигнах до заключението, че ние имаме или прекалено високо мнение за себе си, или сме крайно нихилистични, но никога май не сме реалистични. Повод за тези ми размишления стана една поредица от публикации в Блогосферата, третиращи темата за “бягството”. Ето някои от тях:

И сме по-красиви, и сме по-добри на Даниел Панев

За бягството на Дончо

Бягството на Йовко

Накои размисли за свободата на ХардТранс

Интересни размишления, които станаха повод за моите размисли. И аз като Даниел Панев не одобрявам българското високомерие, което няма покритие, но се дразня и от тоталното отричане. Докато четях публикацията на Панев, ми направи впечатление един разговор, който той беше представил в нея. Ще го пренеса тук, за да е ясно за какво става въпрос:

“- Какво си си взел?

- Сирене…

- Наистина ли? От къде?

- Ми от супера, от къде?!?!

- Така ли, не знаех че там има сирене!

Аз силно изненадан от тази констатация показвам сиренето…

- Ама това не е сирене!

- А какво е?!?!? – недоумявам аз.

- Кашкавал!

Насред страната, дето произвежда 1000 вида сирена да заявиш, че единствено бялото саламурено е сирене, а всичко останало – кашкавал… Е това ако не е признак на изключително високо самочувствие – не знам какво е. Къде с покритие, къде без…”

Прочетох този пасаж и се сетих за “комуникационната теория на нацията” на Карл Дойч. Помислих си, че май Панев си е загубил кода. Какво имам предвид? Дойч направил един експеримент. Наблюдавал разговор между един немскоговорящ швейцарец и германец, а след това диалог между същият този немскоговорящ швейцарец и един френскоговорящ швейцарец. Направило му впечатление, че макар да говорят на един и същ език, германецът и швейцарецът, използвайки една и съща дума, си мислят за съвсем различни неща, докато използването на тази дума в разговора с френскоговорящият швейцарец, довела в двамата сънародници до еднакви асоциации. Така че напълно нормално е, когато се срещнат двама българи и единият каже “сирене”, и двамата да се сетят за “бялото саламурено сирене”. Не защото то е по- добро от швейцарското (аз самият лично също дълго време не го харесвах), а защото в техният “културен ареал” това се разбира под “сирене”.

Не знам. Може би Панев е прав, че на някои други места природата е по- красива, отколкото в България. Да, красиви са Алпите, много са красиви, ама са ми чужди и нищо не ми говорят. Нямам “комуникационен код” с тях. Друго си е да се качиш на Снежанка и да изкрещиш “Ебреееееееее” , а от другата страна някой да ти отговори със същият вик, не с “Ой-ла-ри-пи”. И киселото мляко може да е по- добро в Люксембург, ама друго си е, като ти го направи баба.

“Българите са лоши и простаци”. “Ние сме най- великите”. Писна ми от такива разговори. Аман и от “нихилисти”, аман и от “нарцисисти”. Българите са си българи. Нито добри, нито лоши. Просто българи. Не са с нищо по- добри от другите. Вярно е, че не избираш къде да се родиш, но трябва ли да не цениш и уважаваш това, което си, приемайки и своите недостатъци. Май имаме психологически проблем. Това, че като се напия, обичам да си троша чашата и да пея македонски и родопски песни, лошо ли е? “Простак”, ще кажат мнозина. Чувал съм какви ли не неща за себе си. Че съм “гадняр”, “злопаметен” или че съм “точен пич”, “бетон”. Не ми пука нито за едните, нито за другите. (Хората на чието мнение и съвети държа са една шепа.) Важното е как се чувствам аз. Да живея според принципите си и да ми е добре или както казват някои “да ми е гот”. Ето една интересна случка:

Група балкански индивиди на Октоберфест, предвождани от Миле. (Миле е “последният господар на Балканите”, според някои) Киснат тия “мутри” в едно бирено хале, ама нещо купонът не върви, топло им е, задушават се. Решават, взимат масата и я изнасят пред заведението, където си има малка градинка. Идва келнерката и почва да крещи. Миле съвсем спокойно й казва на своя сладък македонски диалект: “Како ни гледаш сите сме от Македония и България. Тако ни е арно и тако ке биде”. Чудя се защо й го каза на родния си език. Той е завършил в Швейцария с пълно отличие и говори перфектно четири езика, сред които и немски. Още по- изненадващо беше, че келнерката го разбра. Дали не беше от някоя бивша югорепублика, както половината от келнерките в Германия? Не. Германка си беше. Както и да е. Без да се разправя повече, донася следващите халби.

“Ега ти селяните”, вече са казали мнозина. “Може да сме селяни, ама сме рокери”. Така казваше един мой учител. Историята има продължение. Преди няколко години получих писмо от Миле. Пишеше, че пак ходил на Октоберфест, бил в същото заведение, а те му изнесли масата сами, с усмивка.

Винаги съм казвал, че има два вида хора- едните те канят на купон, за да слушаш тяхната музика и да им се възхищаваш, а другите, за да те накарат да се почувстваш добре, пускат твоята музика. Но понякога се налага да подсетиш домакинът какво искаш. Ама за да го направиш, трябва да си наясно кой си и да не се срамуваш от това. Аз съм голям германофил. Много уважавам германците, но въпреки това не мога да кажа, че комуникационният ни код съвпада. Не твърдя, както някои, че те не знаят да се веселят. Просто го правят по различен начин. Когато каня германци, гледам да удовлетворя техните “емоционални нужди”, за да се чувствам добре, гостите ми трябва да се чувстват добре.

“България е кофти държава.” “Тук не можем да бъдем щастливи”. Това е другият рефрен, който господства. Прав е Панев. “Държавата е доставчик на услуги, ако не те удовлетворява, сменяш го”. Не ми пука за държавата. Не я обвинявам за своите проблеми. Ако погледнем “многовековната си история”, ще видим, че повечето време не сме имали държава. Но това не ни е пречело да си бъдем ние. Сега с какво ни пречи? Надживели сме византийците, османците, комунизмът. Ще надживеем и Станишев. А и държавата си я правим ние. “Животът е труден”. Така започва “Изкуството да бъдеш бог”. Трябва да дадеш 12 лева, за да прочетеш това! На мен са ми го обяснили по друг начин. “Всичко в този живот е камшик и плюене на кръв, но ти трябва да градиш, въпреки всички пречки”. “Комуникационен код”, заложен в мен. Не отговарям за държавата. Отговарям за своето участие в „играта“, а то е да градя напук на всички.

“Който иска – да се маха!

Ние с тебе ще вървим.

Не е време за уплаха.

С огън нека да горим!”

Понякога се чудя, тия хора не са ли градили? Глупости! Градили са, вероятно много повече от мен. Но май са загубили връзката с изграденото. Не го ценят, могат да му плюят отгоре и да си тръгнат. Поне така си мисля, като ги чета. Може да не съм прав. Кой съм аз, че да казвам какво мислят? Да, но това са моите мисли, породени от техните писания. По- добре ли е в Япония, Тайланд, Сингапур? Виждаме ли реално тези страни или си създаваме някакви химери? Дали хората там не мислят по същият начин за своите държави, по който ние мислим за България?

Май това ни е проблемът. Прекалено много мислим.

Гледах албанците в Косово и Македония. Диви, необуздани, радващи се на животът. Затова осъществяват тази експанзия без “държава”. Навсякъде усещах една дива жажда и радост от живота. Без излишни въпроси. Обичат децата си и ги правят, обичат жените си и ги любят, обичат земята си и я държат. Както каза един познат македонец по време на Стружките вълнения, “декрет за земя и жена няма, или ги обичаш и се грижиш за тях, или ги губиш”. Да живеят варварите!!!! Тяхно е бъдещето!

Ето това ни липсва според мен. Жаждата и радостта от живота. Нито “държавата”, нито “историческото тщеславие” могат да заменят липсата на ташаци.

П>С> Вероятно съм обидил много хора с този текст. Моля да ме извинят. Ако не могат- халал. Не го възприемайте като лично заяждане. Следя блоговете на повечето от вас с интерес и ви уважавам. Но част от моя “комуникационен код” е да казвам каквото мисля. Никога не плюя зад гърба на хората, а винаги казвам каквото мисля, за да не си докарам язва.

Следващият път ще напиша някои неща и за опиващите се от идентичността си. Ако ги бях включил тук, щеше да стане много дълъг текстът.

П>П>С> Посвещавам този текст на Даниел, Владо и всички други, които се върнаха.