Получих курсово задание да проследя жанровият баланс на вестник “Култура” за една година. Първоначалния ми план беше да напиша аналитичен текст, съответстващ на добрите академични традиции. Но когато седнах пред купчинката с вестници в пета читалня на НБКМ и отворих първият брой на “Култура” за 2001 година, замисълът ми отиде по дяволите. Изборът ми на година отчасти беше случаен. Когато влизах в библиотеката, все още не се бях спрял на определена година. Заставайки пред лавицата, където стоеше изданието, спонтанно се протегнах и взех снопът, обозначен с бележка “2001”. Носейки го към мястото си, полусъзнателно обосновах решението си с идеята да видя промяната, настъпила във вестника през новото хилядолетие. Това намерение беше условни, тъй като аз не бях следил вестника през предходните години. Нагласата ми беше на счетоводител, който трябва да раздели наличния материал по графи: “статии”, “интервюта”, “репортажи”, “информационни бележки”, “хроника”, “есета”, “рецензии” и накрая да сумира получения резултат. Но настроението ми се промени, когато прочетох есето на Людмил Тодоров “Голямото преструване”. Почувствах се все едно някой ми е ударил шамар. Бръкнах в купчината и извадих друг вестник. Отворих го наслуки и попаднах на два материала, написани по повод избора на директор на БНР, единият на Мартин Карбовски, другият на Снежана Попова, а помежду им се мъдреха писмата, които си бяха разменили НСРТ и журналистите от радиото. На една страница бяха публикувани две коренно противоположни мнения по въпроса, сякаш Карбовски и Попова разиграваха същински „Сблъсък“, само че на страниците на „Култура“. Продължих с настървение да разглеждам различните броеве и недоумението ми се засилваше все повече и повече. “Какъв жанров баланс да търся в този вестник, след като самите му редактори не са го предпоставили?”- мислех си аз. После се опитах да анализирам причините за моята тревога, да вникна в съдържанието отвъд формата.

Съвременният човек живее в един свят, доминиран от медиите. Те играят базисна роля при формирането на нашите нагласи и разбирания. Може спокойно да кажем, че в днешното „информационно общество” медиите създават една паралелна действителност и нашето знание за света се свежда до познаването на тази действителност. Медиите са неоспорим авторитет и тяхната роля на „четвърта власт” придобива все по- голяма стойност. При преценката на човешкото развитие в дадена страна един от елементите, които се взимат под внимание е развитието на медиите, тъй като се приема, че те са критерии за развитието на демокрацията. Медиите са глобален феномен, което навежда на мисълта, че отговарят на универсалната човешка потребност от социална комуникация. Но дали днес те от средство не са се превърнали в господар на общуването?

Журналистиката има базисни функции при формирането на социалните рефлекси на съвременния индивид, неговата идентичност, мироглед, съзнанието за гражданска съпричастност. Всички сме част от един своеобразен омагьосан кръг. Ние възприемаме и предаваме информация в зависимост от собствените си възгледи и представи за света. Тези възгледи от своя страна са динамични, те се формират и търпят изменения именно от тези, които поднасят информация. Съгласуват се разбира се и с индивидуалната ценностна система на комуникатора и реципиента. Ценностите пък се формират под влияние на домашното възпитание, приятелските кръгове, традициите и нравите в обществото – пак обективни фактори. Изхождайки от изложеното по- горе, може да кажем, че ние сме жертви на „собствената си история”. Т. е. не съществува обективна реалност, а само нейни модели, конструирани в нашето съзнание.

Опитвайки се да направим света познаваем, ние го квалифицираме, категоризираме и обсипваме с определения, в резултат на което го губим. Същото се отнася и за общуването. Подчиняваме комуникацията на нейната форма, а губим нейното съдържание. Повечето издания, с които съм се сблъсквал, са едни формализатори и категоризатори на информация.

Докато разглеждах вестник “Култура” в мен се пробуди едно усещане, което беше потънало толкова дълбоко, че го мислех за безвъзвратно загубено- усещането за свобода на общуването. Цялостното излъчване на вестника говореше за едно неистово желание за нарушаване на медийния канон. Пространственото оформление, което не може да се игнорира като част от медиатекста, нямаше нищо общо с линейната подредба на другите печатни медии. От страниците му лъхаше на революционна небрежност и ентусиазъм, типични за интелектуалците на Балканите. Все повече се затвърждаваше убеждението ми, че неговите редактори не тръгват към новия брой с предварително изградена нагласа. Най- вероятно решенията се взимат в крачка, а резултатът е изненадващ.

Вестник “Култура” е зона на неформална комуникация. По своята подредба и стил той напомня за интернет форум, в който влизате, за да споделите своите впечатления и тревоги. На страниците му се води истински дебат. Той прилича на трибуна, от която всеки, който има нещо за споделяне, може да се изкаже. В каква форма ще облече своето мнение зависи от автора, а не от редакционната колегия- поне това е моето впечатление. Има постоянни рецензионни рубрики, но и те не са жанрово зависими. Натъкнах се на интервю в рубриката “Думи срещу думи” и това още повече затвърди моето убеждение, че в този вестник съдържанието подчинява формата, а не обратното. Усеща се желание, продиктувано от интуицията на авторите, да се хване мига и неговата същност. Вестникът е потопен във времето.

Опитах се да обясня, причините за тези особености на изданието с неговата тематика. Но в последствие се убедих, че са резултат на авторското мислене. Има много печатни медии в България, които се занимават с култура, но единственото което правят е да прикриват своята посредственост под слой цветни снимки и младежки жаргон.

Медиите са глобален феномен. Те задоволяват универсалната човешка необходимост от информация и социално общуване. Но колкото и универсални да са медиите, те са различни. Формата е еднаква, но не и съдържанието. То се определя от редица фактори и специфики. Базисни са комуникационната култура и психология на обществото, в което се разпространява дадена медия. Тя е тяхна еманация. Нейното развитие е развитието на обществото. Или ако перефразирам- всяко общество има медиите, които заслужава. Това не трябва да ни притеснява. Не можем да форсираме развитието на една медия, както не можем да забързаме развитието на едно общество. Вносът на прогрес, който не е осъзнат като необходимост няма смисъл. А развитието е резултат от диалога на тези две институции, които произлизат една от друга. Тенденция на медийния ни пазар е военизираното поднасяне на информация. Четем и гледаме предимно конфликти и скандали между ведомства, политици и институции и то представени в цифри. Да прибавим и нарастващото монополизиране и комерсиализиране на средствата за информация. Тези процеси водят до опростяващо съзнание, линеещи ценности и загниваща вяра. Явно почти някой не достига до същностната причина за явленията в начина на живот, институциите и нравствеността – културата. По думите на Антон Дончев, тя обяснява нашия свят, но тя го и създава. “Културата е съвкупност от духовните, материалните, емоционалните и интелектуалните характеристики на едно общество или социална група. Тя е израз на начина на живот, основните права на човешкото съществуване, ценностните системи, вярванията и традициите. Тя е едновременно процес и резултат – в качеството си на процес тя е проявление и създаване на нови ценности. В качеството си на резултат – съвкупност от материални и духовни ценности”. (“Национален дебат за културната политика”).