Понякога допускам грешките, които виждам, че правят другите.
Но днес го забелязах.
Старая се да го правя всеки ден.
29 май 2007
София
Понякога допускам грешките, които виждам, че правят другите.
Но днес го забелязах.
Старая се да го правя всеки ден.
29 май 2007
София
Напоследък протестите се върнаха на мода. Шофьорите от СКГТ заплашваха със стачка, а колегите им от Пловдив я започнаха. Протестираха и студентите. Онзи ден гледах по новините, че дори манекенките са излезли да протестират. Няма лошо. Винаги съм смятал, че правото да протестираш е част от гражданските свободи, начин да изразиш своята позиция, да алармираш обществеността, че нещо не е наред, да накараш управляващите да обърнат внимание на даден проблем, когато се опитват да го игнорират и да зарият главата си в пясъка като щрауси.
Друго ме тревожи. Не знам защо, съзерцавайки цялата тази суматоха, първата мисъл, която ми дойде на ум, беше “протестите се върнаха на мода”. Някой може да заподозре злонамереност в този израз, но в първосигналната ми емоция нямаше преднамереност. Просто тя е резултат от формиралият се в съзнанието ми през тези 17 години рефлекс. През това време видях толкова много протести (в някои участвах, други даже организирах), че вече спряха да ми правят впечатление. Не съм единственият българин, изпаднал в апатия. Както виждам, ние май сме мнозинство. Протестите очевидно се обезцениха като средство за социален натиск.
Но този път заплахите за транспортна стачка предизвикаха емоции и прогониха обществената летаргия. Няма нищо чудно в това. Спирането на транспорта би засегнало мнозина от нас, обърквайки плановете и ежедневният им ритъм. Имаше дебат, водеха се спорове за и против исканията на шофьорите. Дебатът не подмина и “блогосферата”. Наблюдателят Симион Патеев защити правото на шофьорите да протестират, а комитата Константин Павлов го оспори. Мартин Карбовски пък направо ги размаза.
Нека да видим нещата през очите на едните и на другите.
Забързани и вглъбени в нашите грижи, ние забравяме за шофьорите, които стават в 4 часа сутринта, за да можем ние да стигнем навреме на работа, и се прибират в 2 часа през ноща, след като са се погрижили да стигнем до домовете си. Рядко се сещаме какво напрежение е да караш в тези задръствания и да носиш отговорност за живота на толкова много пътници. И всичко това срещу мизерна заплата.
А шофьорите, изнервени от тази ситуация, забравят, че ние не сме виновни, че не са осъществили мечтата си “да станат батман, а вместо това са станали ватман”. Някои от тях не си спомнят, че не сме длъжни да слушаме чалга и каруцарски псувни, предизвикани от трафика, докато се возим, че не е нужно да ни се зъбят, когато ги попитаме къде се намира еди-коя си спирка или че не би трябвало да пушат, докато карат. А и ние получаваме мизерни заплати, но “цар далеко, а бог високо”.
Както и да е. Софийските шофьори постигнаха целите си. Причината за бързия успех в преговорите вероятно бяха предстоящите избори. Преди избори всички политици са сговорчиви. Честито да им е на шофьорите. Дали заслужават увеличението, или не, аз не мога да преценя, но това не е и моя работа. Важното е как се чувстват водачите от СКГТ. Ако когато получат новите си заплати, нищо не им тежи, значи всичко е наред. Когато получавам пари, аз си отговарям на въпроса заслужил ли съм ги. Ако не мога да си отговоря положително, започва да ме стяга. Със сигурност познавам един, на когото няма да му тежи- шофьорът на “веселото тролейче”. Тези, които ползват единицата, се сещат за кого говоря. Дори има поверие, че пътуваш ли с “веселото тролейче”, ще ти върви цял ден по вода. Пловдивските шофьори обаче нямаха този късмет. Тези хора се оказа, че не са получавали заплати 8 месеца, но са изпълнявали съвестно задълженията си, защото не са искали да предизвикват хаос в града. След като видяха, че няма полза от това, започнаха стачка. Но тях не ги огря късмета на софиянци, макар да искаха само полагащите им се пари. Резултатът е бърза приватизация на транспорта в Пловдив.
Заключението е: Шофьор да си, ама в София да си.
Колегите студенти също протестираха. Промените в Закона за висшето образование предизвикаха тяхното недоволство. И те предизвикаха дебат. Относно обществената роля на студентите битуват два стереотипа. Гарибалди е казал, че всеки студент на 20 години иска да промени света. Ортега и Гасет пък твърди, че да се опиташ да промениш университета е все едно да се опитваш да събудиш гробище. Кой от двамата е прав, ще докажат студентите. Но все пак искам да споделя някои впечатления и размисли за протеста на колегите.
Прочетох призивът за протест, публикуван от Симион Патеев в “Дневник”. Той гласеше:
„Години наред, с робско търпение, народът ни понася несгодите на прехода – лъган, ограбван и унижаван“. С тези думи започва декларацията, която инициативен комитет разпраща по имейл групи и форуми. По нататък тя продължава така – „С безпристрастния си език статистиката всеки ден ни напомня – България е най-бедната страна в Европа, с най-висока смъртност, с огромна емиграция, невиждана досега престъпност, корупция и безнаказаност, с катастрофален демографски срив, нарастваща неграмотност.
Време е да кажем „СТИГА“! Стига разруха! Има път и този път е посочен и проверен от предците ни – пътят на образованието! Няма да отстъпим от него! Да направим първата, най-трудна крачка – да събудим волята за промяна, да се обединим в защита на исконното право на българина за свобода, образование и справедливост. Да докажем най-вече на нас самите, че духът е жив, че България е жива!“
Този тип риторика беше обезценена от прехода, както и протестите. На ден виждаме поне по 10 подобни призива, които отминаваме с досада. Мисля, че дойде време на конкретиката и ясният език. Когато отивам на протест, аз се опитвам да открия своите лични мотиви за това. Не лозунгите. Те са ясни и са за крещене по площадите. Опитвам се да открия себе си в дадената кауза. Човек трябва да е наясно първо със себе си, за да знае за какво се бори. Да е с ясното съзнание какво е направил, за да промени нещата, и какво иска от другите. Защото когато не е наясно, другите си вадят грешни заключения. Помните ли протестите за студентските карти? (Братът, Jah- Sen и аз не спахме три дни, за да направим клипове, представящи каузата. Припомнете си купона
)
Тогава в обществеността се наложи мнението, че студентите са “хрантутници”, които се борят за 7 лева, а вечер в дискотеките харчат три пъти повече. И сега много хора изказаха подобни мнения:
“прочетох призива. материалните интереси … колко тъжно. може би е прав един мой приятел, който обича да казва „кой каквото ще да казва, става въпрос за пари“
значи важно е да ни е евтинко, ако може без пари и да си вземем дипломите, пък дали е било качествено и какво е качествено кого интересува всъщност?!?!”
“Браво. Трябва да се сложи край на това – куцо и сакато с образование.”
„от ДА БЕ БЕДНИ СТУДЕНТИ я идете вижте на какъв битак е заприличал Студентски град немали пари а?„
Заключение: Много е важно как ще представиш каузата си. Или как ще я разберат другите.
Както и да е. Депутатите озаптиха студентските такси, т. е. промените в закона не бяха приети. Вероятно пак заради предстоящите избори. Колегите все пак направиха протест и май всичко ще свърши дотук.
Макар че изминаха 17 години от 10 ноември 1989 г., като че ли все още не сме си формирали собствена култура на протеста. Нищо. Има време. Протестите продължават. Онзи ден излязоха зърнопроизводителите, след това жителите на едно наводнено село, утре…
Снимка:http://mediapool.bg
Политическа криза в Турция. Не е първата, вероятно не е и последната. Симптом на мъртвото вълнение, което бушува под повърхността от години. Този път представлението е внимателно наблюдавано от Запада, който търси потвърждение на своите опасения и стереотипи. Българските медии също се отчетоха по темата, БТВ дори направиха телевизионен мост от Истанбул. Гледаме с интерес, но на турците не им е до смях. Мъчи ги екзистенциален въпрос. Този въпрос стои още от времето на Ататюрк, но още не е намерил отговор. Мустафа Кемал нямаше време да отговаря на въпроси, трябваше да гради републиката- условията бяха екстремни. И я съгради с желязна ръка, както се гради всичко в тази част на света. След това дебат пак не се проведе. Защо да се обсъжда нещо, което вече е факт? По- добре да се помисли как да се опази съграденото. Ататюрк се погрижи и за това. Стожерът, на който се опираше при съзиждането на републиката беше армията. Тя пое неговият завет и стана гарант на статуквото. Войската контролира “малките деца” и им казва какво е позволено и какво е забранено, а те нека посмеят да не слушат. Прекалено наляво? Армията прави преврат и нещата се връщат в “златната среда”. Много религиозно? Армията размахва пръст. Посланието е разбрано и нещата се връщат в обичайното русло. Ами ако армията вземе, че кривне от правия път? Какво ще стане тогава? Освен това военните не могат да спрат въпросът, който човърка съзнанието на турците.
Ататюрк съгради нова държава, но върху стари основи. Не разполагаше с други. Корените на турският етатизъм и национализъм се крият в добре познатата ислямска традиция, модифицирана в нейния османски вариант. Напоследък прочетох доста статии, които обясняват, че в Турция по време на султаните е съществувало разделение между религиозната и светската власт. Да, съществува институцията на шейх- ул- ислям, но общественото развитие и властовата легитимация никога не излизат от рамките на религиозната доктрина, дори по време на опитите за реформи. Нямаше хуманизъм, нито либерализъм, такива обществени движения от западен тип подминаха Турция. Прокламираният Танзимат не променя начина на мислене. Ататюрк вгради тези “табиети” в основата на новата държава, макар неистово да се стремеше да се диференцира от всичко старо. Отрече исляма като държавна доктрина, но използва неговите модели за формирането на турската нация. Така се постави началото на дихотомията, тормозеща Турция и днес. Тя беше подсилена и от факта, че не беше, поне според мен, детайлно определна ролята и ареалът на исляма в новоизградената турска идентичност. А такива има. Най- малкото ислямът, ако не друго, е част от културно- историческото наследство, както православието при българите. Резултатите от това са налице. Въпросът се постави със страшна сила в настоящето. Армията не бърза да да влиза в ролята си на шериф, защото я наблюдават от запад.
Това е шансът да се проведе дебатът, отлаган толкова години.
А може би най- накрая ще се създаде някакъв механизъм за граждански самоконтрол и регулиране на обществените взаимоотношения, ще се намери балансът между традиция и развитие, за да може армията да си почине.
Защото, както нееднократно съм заявявал, няма полза от внос на неосъзнат прогрес.
Но това е лично мое мнение.
- “Какво са приятелите?- попита Мечо Пух- Хапване, пийване и слушатели за новата песен.”
- Само това ли?- попита Ворце- Достатъчно ли е, за да ги нарека мои приятели?
- Разбира се- отвърна Пух
- Да, но моите приятели не винаги идват, когато ги поканя на купон, но повикам ли ги за работа или помощ, идват като че ли става въпрос за празненство- каза Ворце.
- Колко жалко- натъжи се Пух- Аман от работохолици.
- Според мен приятелите са хора, с които споделяш общи принципи- оповести Ворце.
- Ъъъъ- недоумяваше Пух- Какво са принципите?
- Гърненце с мед- отвърна Ворце.
- Обичам мед- облиза се Пух.
- Личи ти. Но принципите, както и медът, струват многобр
ойни ужилвания. Затова са толкова скъпи и ценни, затова ги обичаме толкова много. Не можем да живеем без тях.
- Да, не мога да живея без мед. Но трябва ли да го споделям, след като го обичам толкова много?- чудеше се Пух
В стаята влезе Прасчо.
- “ Много се радвам – каза Пух щастлив – че се сетих да ти подаря Полезно Гърне, за да си слагаш Неща в него!”
- “Много се радвам – каза Прасчо щастлив – че се сетих да ти подаря Нещо, което да си слагаш в
Полезното Гърне!”
- Виждаш ли, Пух! Добре е да се споделя. Дори когато гърненцето е празно, приятелите ще ти помогнат да го напълниш- отбеляза Ворце.
- Да, но ако го напълнят с мед…- мечтаеше Пух.
- Кой ти каза, че Нещото не е мед?- попита Ворце.
- Мед ли е?- развълнува се Мечо Пух.
- Би могло да бъде- отвърна Ворце- Зависи как гледаш на Нещата.
- А как трябва да гледам?- попита Пух.
- Позитивно. Вярвай на приятелите си. Те знаят, че обичаш мед.
- Знаят ли?- попита несигурно Пух- Аз знам, че нищо не знам, но те и това не знаят.
На вратата се почука.
- „Здрасти, Зайо! Ти ли си?”- попита Пух
- Не- отвърна гласът зад вратата
- А кой е?
- “Никой”
- „Трябва да има някой, който да каже „никой“!“ „Не е ли това гласът на Зайо?“
- “Не би трябвало”
- „Жалко!“- натъжи се Пух.- А къде е Зайо?
- Търси Мечо Пух, „който му е голям приятел“- отвърна гласът.
- „Но това съм Аз!“- развълнува се Пух.
- „Кой Аз?“- подозрително попита гласът.
- Мечо Пух
Вратата се отвори и Зайо се хвърли в прегръдките на Пух.
- Виждаш ли, Пух, приятелите ти помагат да се откриеш, когато си на път да се изгубиш- каза Ворце.
Този разговор взе да омръзва на Ворце, затова излезе навън, за да подиша чист въздух . “Горкият Мечо, ако не спре с този мед, лошо му се пише. Още не е разбрал, че пчелите събират прашец от близката марихуанена нива.”- помисли си той. След това приседна до Йори, който съзерцаваше залеза. Магаренцето мълчаливо му подаде една запотена бира. “Това са приятелите”- успокои се Ворце и отпи с наслада.
Може да има (а може и да няма) продължение
Посвещава се на Jah- Sen, който днес има рожден ден. Да е жив и здрав. Благодаря за чудесните преживявания, брат.
Поздравени да се чувстват: Братът, Омбрето, Кумът, Баджанакът, Компаниеросът, Вуката…. Те си знаят кои са.
П> С> Използвах фрагменти от оригиналния “Мечо Пух”. Надявам се, че не съм ги окепазил напълно.
Убит е председателят на общинския съвет на Несебър. Убийство на български политик № ….. Не мога да се сетя.
Какво следва?
Ето познатият сценарий:
Този филм съм го гледал. Затова ще сменя канала.