Разговаряхме дълго. Толкова дълго никога не бяхме говорили. Тя ме разпитваше, а аз ѝ разказвах. Разказах ѝ за настоящите ми проекти, проблеми с изпитите и работата, любовни терзания… Не я питах как е. Очаквах сама да заговори за себе си и случилото се. Но тя не спираше да пита все по- ожесточено и по- ожесточено. Занимаваше се с моите неразбории. Опитваше се да ме успокои, да ми помогне, да ме ободри. Видях, че се уморява и започва да отпада. Реших, че е време да я оставя да си почине. На раздяла тя сякаш се вторачи в мен и ме попита:
- Знаеш ли кое е най- тъпото в такива моменти?! Че просто не знаеш какво да кажеш…
Не намерих думи да ѝ отговоря.
Той лежеше някъде там в джунглата и умираше. Беше кацнал аварийно на някакво забутано летище, а местните военни дали нарочно, или по невнимание бяха изпразнили един пълнител в корема му.
В такива моменти не се мисли за кифли, да ти кажа откровено
Това за кифлите не го схващам. Станал съм малко тъп.