Тялото му се стегна и изправи като дъска в леглото. Приличаше на сомнамбул- още не отворил гуреливи очи, но вече буден. Събуден от притеснителното чувство за закъснение, стягащо в клаустрофобия гърдите му още докато заспиваше. Закъсняваше за изключително важна бизнес среща!
- Колко е часът?!
Дрезгавият му глас прозвуча зловещо в полумрака. Толкова зловещо, че дори самият той се стресна. Тя подскочи. Гледаше го сънено и с уплаха.
- Was? Wie bitte?*
- Колко е часът?!?- раздразнението в гласа му нарасна.
Осъзна, че говори на български. Тя пък се будеше на немски. Нормалното състояние за всеки от тях. Беше изминало доста време, откакто той пребиваваше в Германия, но така и не можа да премине тази невидима бариера- да започне да мисли на немски. А може би не искаше…
На ден му се налагаше да проведе около тридесет разговора на четири различни езика. Сменяше езиците като хартиени носни кърпи. Продължаваше обаче да мисли на български. Това си проличаваше в забавянето на отговорите му със секундите необходими за превод. Иначе щеше да полудее. Над тридесет процента от времето им- неговото и нейното, преминаваше в път: София, Виена, Берлин, Хамбург, Франкфурт, Берлин, Прага, Франкфурт, София, Букурещ, Берлин, София, Истанбул, София, Виена, Берлин…. Уж имаше срещи с различни хора, а виждаше едни и същи мазни мутри с едва доловими отсенки местен колорит. Главата му се беше превърнала в лабиринт от образи, където се губеше.
“Къде съм?!?” Все повече време му отнемаше да си отговори на този въпрос.
“Къде е домът ми?!?!” А този пък направо го ужасяваше. Страхуваше се, че изобщо не може да му намери отговор…
Замисли се. Опита се да бъде честен със себе си. Истината е, че усещане за “дом” имаше само в периодите, когато те двамата бяха заедно. Нямаше значение къде са, важното беше да са заедно!
Погледна я. Тя му се усмихваше дяволито. Той си спомни колко много компромиси е правила при престоите им в България. Стана му гадно, че й се разкрещя и я събуди. Посегна да погали косата й. Тя отскочи ловко, грабна възглавницата си от леглото и го удари с нея по главата, след което излезе от стаята подсвирквайки. Той се засмя. Пое дълбоко въздух и затвори очи. „1…2…3…4…5…“
- Кафето е готово- чу се вик на “смешен български” от кухнята.
Той отвори очи и издиша.
„Животът в Берлин е прекрасен…“
„Das Leben in Berlin ist wunderbar…“
—
*Какво? Моля?
Добре, бацо Ворце, надобряваш!
Благодаря, бате Коста. Аз пък си мисля, че с годините ставам сантиментален и леко мелодраматичен.
)))
))
Или както казва редакторът ми: „Прекалено лиричен…“
Всички ставаме сантиментални с годините… за добро или лошо.