Още когато разбрах, че “Култур Шок” (KulturShock) ще идват в България, направих отметка в паметта си да купя билети.Дори го бях замислил като “семейно мероприятие”, защото смятах, че ще й хареса. Добре де, ама когато пуснаха заветните хартийки в разпродажба, нямах излишни пари. После имах “сухо”, ала бях толкова претрупан с работа, че забравих за всичко друго. Накрая се сетих, ама беше късно. “Мандалото беше лопнало.” Малко се ядосах, много ми се ходеше, а и напоследък не отделям много време за разпускащо пого. Но след това му теглих една майна- не ми беше за сефте да изпускам някой концерт поради житейски неволи. Бях вече забравил, зарих се отново с работа, дори тръгнах да организирам вчера купон в чест на приятел, заминаващ за чужбина. Но вкъщи обстановката беше работно- напрегната и нещата отидоха към отмяна. Почнах вече да сдухвам, когато… Ни в клин, ни в ръкав ми се обади Братът и каза: “Баджанакът ми има излишен билет”. Опаааа… Точно от това имах нужда. Да зарежа всичко и да разпусна. Хубаво, ама два часа по- късно Братът се обади отново и заяви, че “билетът отекъл”. “Нищо ново”, помислих си аз, “съдбата все такива ми ги върти…” Казах му да не се притеснява и продължих да си ръчкам “проектите”. Вече бях отписал съвсем “събитието”, дремех пред телевизора, опитвайки се да гледам новините- пак не бях спал последните дни и … Братът пак звънна. “Намерихме билет и за теб”. Оставаха 20 минути до началото, бях се разплул по домашному… Ако ротния ми беше видял с каква бързина се облякох и изстрелях, сигурно нямаше да повярва- дори по време на тревога не съм бил толкова бърз.
Онзи горе винаги ме е обичал по някакъв странен начин- макар че не знам с какво съм го заслужил…
Концертът…
За съжаление влязох към края на изпълнението на “Балканджи”. “Черно фередже” подгряха невероятно- всички пеехме в хор “любимите мръсни песни”. Рокът вече е семейно предприятие, някои бяха довели пет- шестгодишните си хлапета- да слушат, да знаят…
Да бехме малко подпийнали…
Култур Шок
От тук нататък не помня почти нищо.
По едно време щях да се задуша и припадна…
Прибрах се порядъчно стъпкан, блъскан и полят с бира.:)
Мисля, че и този път концертът им в София ще бъде най- добрия от цялото турне.
П>П>С>
Благодарности на Братът за билета. Той е един истински приятел.
Днес на блога ми има гост. Публикувам един репортаж на приятеля ми Стоян за откриването на паметника на Тодор Александров във Велес. Мислех да пътувам с него, но имах изпит и служебни, а и лични, проблеми, та не сколасах. Преди откриването приятели от Македония ми изпратиха писма, в които изразяваха своите опасения, че ще има погром като на честването на годишнината от смъртта на Мара Бунева. Смятах да драсна нещо и по този въпрос, но Петър Добрев ме изпревари.
Но стига съм се отклонявал- вижте впечатленията на Стоян:
Първо за откриването на паметника на Тодор Александров във Велес.
Самият Каров е много странен* (* нетипичен за македонската среда) човек, не го е страх ни най- малко от сърбите и отмъстителни македонисти. И не случайно точно той открива паметник на Тодор Александров. Това не продукт само на смелост а и самоувереност (включително и финансова). Местните сърбомани/македонисти му имат страх, не смеят да излезнат директно срещу него. Не случайно паметника го рушат нощем. Ще ми се да има повече такива българи в Македония. В деня на откриването още 1 час по- рано започнаха да се събират българи пред къщата му която е в центъра. Отивайки натам, питаме хората “къде е къщата на Драги Каров?“ и някои ни упътват, други злобни подмятат „той не умре ли ?“. Къщата му е известна още като „бугарската амбасада во Велес“. Пристигаме там веят се български знамена, чува се шумни възрожденски песни, както и песни за Тодор Александров. Направо не мога да повярвам, че това се случва, а някои от там присъстващите даже малко са смутени, но не и самия Каров. Седнахме с няколко от хората в едно съседно кафе да дочакаме 12 часа и разбирам, че тях още ги е страх да развеят българското знаме(докато пътувах от Скопие за Велес видях няколко къщи с Албански знамена…..),бая бой са яли.
Малко преди 12 дойде Каракачанов с мерцедес, а малко по- късно и рейса с ВМРО-вци. Една част от тях се познаваха с македонските българи, но друга част бяха пълни статисти, изглеждаха ми малко като „изпратени“, все пак изглеждаха сравнително интелигентни и слабички хора, които повече наблягат на книжките и по- малко на бодибилдинга. По едно време дойде и рейса на БГНС(хората на Расате), които изглеждаха доста яки (сравнени с ВМРО-вци) и малко тъповатички (съжалявам ако обиждам някой, но това ми бяха първите впечатления). Те бяха пълни парашутисти, нито се поздравяваха с някой от македонските българи, нито нищо, само дойдоха в дворчето около паметника и показваха на високо българското знаме щамповано с знака на Тангра (за мен гавра с 2 български символа, но както и да е лично мнение).
Речта на Канзуров.
Това, което го има качено в Интернет е една малка част, самата реч трая около 10 -15 мин. Като най- важното, което успях да запомня от нея, е – Биографична справка за живота на Тодор Александров, желание на македонските българи да не се крият като плъхове по дупките, да могат спокойно да се изяснуват както се чувстват, без каквото и да е претенции за територии или нещо подобно. Те просто искат права като всички останали. Не искат фалшификации в историята, готови са да си търсят правата пред всички правозащитни организации. Надявам се някой от ВМРО, да е записал и да качи в Интернет цялата реч на Канзуров и на всички останали, които говориха, защото паметта ми има свойството да помни само определени неща. Все пак искам да отбележа че говориха Каров, Канзуров, Перев и представител на МПО (македонската патриотична организация) от Скопие прочете едно писмо, което ще потърся и надявам се да сложа линк по- късно към файла .
През цялото време имаше една тълпа на далечния тротоар, която ни оглеждаше, но не смееше да доближи, само гледаше отдалече. По- късно видях какво „мислят“ в интервютата им за македонските телевизии (Сител най вече). Както по- късно разбрах, между нас е имало и страшно много ченгета, които са ни оглеждали отблизко.
После се събрахме и хапнахме (поляхме) откриването, като знаехме предварително че паметника няма да изкара още много. Важното беше, че тия хора се бяха осмелили да покажат публично, че искат промяна, самите те се радваха на собствената си дързост. Усетих в тях желание да променят ситуацията и да се почувстват свободни в собствената си държава.
Ако трябва да съм искрен, това, което най-точно ги характеризира е, че са българи. Не ги познавам добре, за да мога да дам някакво точно и изчерпателно описание за тях, още по- малко да ги съдя за недостатъци, но представете си какви хора познавате в България? Е такива са и те – различни, всеки със своите недостатъци и предимства. Все пак искам да споделя, че всички, които дойдоха в Неделя, са повече или по- малко смели. Особено онези, които са яли не веднъж бой от УДБАшите. Всичките ми се оплакаха, че българския капитал в МК е безразличен към българите. За пример ми дадоха сръбските фирми, които наемат предимно сърби, албанските – албанци , но не и българските. Може би българските въобще не се интересуват дали има българи в МК?! Едно момче спомена, че това дори било нарочно. Сега това е от теория на конспирациите. Но голяма част от едрия бизнес в България произлезе от политическите класи (ДС), не бих се учудил, ако нарочно не наемат българи. Не знам, но фактите са си факти, няма БГ фирма в МК, която да наема предимно българи. Някои от тамошните българи са се позамогнали и помагат на другите. Те казват така : отиваме в София, там ни казват „- вие сте българи“, „– да, българи сме“ и нищо повече, нямаме никаква подкрепа от София- нито официална, нито неофициална. Е има изключения, за които ми споменават някои от тях, но те са изключения…. За посланика Мухов, дори не искам да коментирам, нито един от тях не ми каза нещо положително за него. Показателно е, че при откриването се скриха тези от консулството. Липсва им медия. Всички сме свидетели на помията, която залива Македония и те самите го виждат, но няма какво да се направи. Всички медии са повече или по- малко подчинени на бившата държавна сигурност (както впрочем е и при нас). Нямат телевизия от България. Въпреки че КейбълТел купиха една дузина македонски кабеларки, единствена българска телевизия си остава “Планета” и много от тях недоумяват защо??? Аз също съм уверен, че има конкретна причина, която не знам. Много се зарадваха на мартениците (мартинките), които им донесох, като даже цяла чанта да бях взел щях да успея да я раздам. Не само че не декларират публично желание за обединение, а и не го показват в лични разговори. Дори и в тези на 4 очи, те изразяват желание да си седят в Македония , надяват се да влезнат в НАТО и ЕС, и по този начин да се „обединим“.
Преди няколко дена се видяхме с Даниел. Една дълго отлагана среща. И двамата работим като изоглавени. Та се разговорихме как са се променили нещата- колко рядко се виждаме, как се отчуждаваме… Този проблем явно тревожи не само нас. И Патеев е писал по въпроса.Преди известно време и аз драснах нещо.
Но да се върна към историята. Даниел каза, че хората толкова са се отчуждили, че да те убият на улицата, пак няма да има кой да се намеси. Тогава се сетих за един тест на тема толерантност, публикуван в един форум, където попаднах наскоро. Единият от въпросите гласеше: “Ако видите някои бабаит да налага някой по- слаб, ще се намесите ли да защитите по- слабия?”. (Нещо от този род беше.) Всички масово, вероятно от куртоазия, бяха казали “да”. Но аз си спомних за една случка от моето битие, която ще ви разкажа:
Принципно никога не съм обичал да гледам как тероризират слаби и безпомощни, и обикновено съм се намесвал в такива ситуации. Понякога са ме спирали, казвали са ми да не се забърквам, но рядко съм слушал… Докато една вечер, прибирайки се към къщи, не минах по една тъмна и криминална уличка. Там има една известна чалга кръчма, където се събират местни бабаити и изроди. Та въпросната вечер, минавайки оттам, забелязах на 200 метра от въпросното заведение мъж и жена, застанали до някаква кола, вероятно тяхната, които бяха в разгара на “семеен скандал”. Явно бяха изкарали приятно в чалготеката и сега бяха тръгнали да се прибират… Но някъде по пътя към автомобила беше пламнала искрата на крамолата. Тъкмо се приближавах към тях, когато караницата ескалира в побой. Мъжът почна да налага приятелката си с все сила и най- безцеремонно. Онази се опитваше да окаже някакъв отпор, но безуспешно. Всичко стана толкова бързо, че в първия момент се втрещих и не реагирах. Наоколо нямаше полиция, а и кой знае кога щеше да дойде, ако й позвъня. А работите отиваха още по на зле за “мацката”. Тя започна да крещи: “Помощ! Помощ! Ще ме убие!”. Шумната музика от кръчмата заглушаваше виковете й, а и едва ли някой би се втурнал да й помага. Но за сметка на това нейните писъци ми помогнаха да се окопитя, връщайки ме в реалността. Без да се замислям, се включих “на скорост” в мелето. “Центровах” доста успешно побойника и тръгнах да предприемам “довършителна работа” по неговото неутрализиране, когато най- неочаквано и за моя най- голяма изненада малтретираната жена смени “бойния вик” от “Помощ! Помощ! Бият ме!” на “Помощ! Бият го! Ще го убие!”. Но не беше само това. В следващия момент тая ми се хвърли на гърба, като почна да ме удря и души. Приятелят й започна да се окопитва и също тръгна да ме налага. Историята получи неблагоприятен обрат за мен, още повече, че някакви, явно негови познати, излязоха от бара и тръгнаха към нас. Отскубнах се бързо, след като получих няколко удара- единият ми изкара въздуха, и си плюх на петите. Бърз спринт до края на улицата. Онези не ме последваха. Когато стигнах ъгъла, се обърнах и с почуда гледах как мъжът и жената, подкрепяйки се един друг, влизат в колата, докато си „гукат“…
Такива ми ти работи се случват…
Та на кого да помогнеш и кога да се намесиш?
Нищо не е само черно, нито само бяло.
Не, не съм се отказал да се намесвам в такива ситуации, просто преценявам по- внимателно подхода си.
Не! Не искам да се намесвам в споровете, дали датата на подписване на прелиминарен мирен договор между две империи, воювали помежду си за своите интереси, е достойна да бъде български национален празник.
Друга ми е мисълта.
Нали националният празник служи да се отбележи държавността, обществената сплотеност и солидарност. А тях не ги виждам никъде.
Какво празнува една държава, която повече от 8 години се опитва да въведе единен номер за спешни повиквания, изхарчила е милиони за целта, а не е успяла? На която й спряха парите по програма ФАР? В която вагоните на БДЖ са по на 30 години и никой не си гледа работата по осигуряване на безопасността? …
Напоследък бях много натоварен. Почти не виждах слънцето, а то пък напук беше започнало вече да напича пролетно. И майки с колички се завъдиха в градинката…
А аз само мечтаех да му се насладя на слънцето и за нещо от този род:
снимка: Borisu
Ех, мечти, мечти…
Пролетта настъпва. Чувствам го. Викам да се хванем за зелено.
Честита Баба Марта на всички, които минават през блога!
И ‘айде, чакам ви в градинката! И шаха съм подредил! Само носете повече гроздова…
Само носете повече гроздова…
