Кой не му се качи отгоре?
А всъщност това национализъм ли е?
Поводът:
Това ли е варианта за вдигане на рейтинга?
Оформи се модел “Сидеров”.
Популяризиране на популизма.
Моите уважения ББТ, но сменям канала.
Пак ли?
юни 15th, 2007 от Ворце Без коментари »Обществени тревоги
юни 14th, 2007 от Ворце Без коментари »Това съобщава BBC в свой репортаж от България.
“- Младите българи са сред най-незаинтересуваните от политика и обществена дейност и най-зависими от финансовата помощ на родителите си. Това показва проучване на „Евробарометър“ сред 19 хиляди европейци на възраст между 15 и 30 години.
- Друго интересно е, че младежите у нас били пасивни и в свободното си време в сравнение с връстниците си от Европа. На второ място по важност наще са посочили гледането на телевизия, докато в Европа с това си губят времето едва под една пета.
- Младежите от ЕС са много по-склонни да участват в обществена или друга организация. От българите и румънците обаче само 7% са склонни да участват в някакъв вид доброволческа обществена работа. Дори и в най-активната страна – Холандия – този дял е 26 на сто.”
Това гласи изследване на „Евробарометър“, публикувано в “Дневник” и обширно цитирано от Симион Патеев в неговият блог.
Oбществото се тревожи, обществото се вълнува.
“Евросцептицизъм”- крещи един мой познат, запознал се с констатациите на BBC
“Нацията отива по дяволите.”- казва друг
“Европа е виновна”- додава трети
“Ние сме виновни”- казва първият
„Така е, едно време имаше комсомол, имаше низови организации, които редовно провеждаха културно-масови и профилактични прояви. Комсомола и младежта като цяло бяха хора будни, бдителни, устремени, имаше хъс за живот и покоряване на все по-високи върхове. Сега какво – дори летни трудови бригади няма. Срам и позор!“- коментар цитиран от Симион Патеев.
“на днешния младеж на практика нищо не му липсва. Докато не се накефи на гореизброените неща, не очаквайте да е активен. На практика той няма за какво да се бори, няма повече какво да иска, изглежда не усеща да му отнемат нещо. Първичните инстинкти са задоволени, а вторичните още не са развити”- констатира Симион.
Цялата тази истерия ми напомня на една песен на Нова Генерация:
“100 брадати социолози виждам, вървят напред.
Нещо явно ги тревожи, може би изискват ред.”
При всяка публикация на социологическо проучване резултатите му се мултиплицират от медиите, после от хората. И настава ад.
Но не са виновни социолозите. Питър Бъргър много добре го е обяснил в книгата си “Покана за социология”. Социолозите не дават рецепти за “обществено здраве” и не им е работата да ни проясняват бъдещето, както си мислим ние.
От 10 ноември 1989 г. насам слушам само това:
“Става по- лошо.”
“България няма да я бъде!”
“Младите за нищо не стават.”
Хората търсят в социологическите проучвания потвърждение на своите тези и песимизъм.
Някои виждат в изследването, цитирано от BBC, “евроскептицизъм”. Това искат да видят. Аз пък виждам “еврореализъм”. Нищо не очаквам от ЕС наготово. Знам, че всичко зависи от мен.
Младежите били неактивни. Защо? Защото не участват в обществени организации? Защото не се интересуват от политика? Не, не мисля. Първо, не трябва да генерализираме. Второ, трябва да спрем да опяваме като дърти бабички. Този сблъсък между поколенията се разиграва от векове, а светът е оцелял. Понякога и аз си мисля колко зле са младите, и че аз не бях такъв. Явно и аз остарявам. Стига глупости.
“Вижте тези хлапета! Те са точно такива, какъвто бях и аз.
Те по един и същи начин се забавляват вече векове и векове.
Същото отношение, същия дух, същата безочливост, същата превзетост…
Същата лудост, от която ще последва същата мъдрост на възрастни хора.
Вече векове, те, един по един, по същия начин ще остареят със същата съпротива или същото помирение, или по същия начин да не си дават сметка като хлапета от предишните генерации, които остаряха.”
ЙОЖЕН ЙОНЕСКО
Времето на големите социални движения отмина. Това е положението, колкото и да не ни харесва. Хипитата станаха юпита. Ако през миналият век основният обществен въпрос беше за гражданските свободи и хората се бореха за групови права, то днес борбата е за лична неприкосновеност. Тази тенденция е в световен мащаб. При нас тя дойде със закъснение. Нашето, така прехвалено от Симион, ангажирано поколение направи бунта, който нашите родители не успяха да осъществят. Някои даже ги подтикнаха именно родителите им. Така например съседчето ми, което е доста по- малко от мен, получи от баща си, като подарък за шестнадесетият си рожден ден, предложението да си направи татуировка или да си сложи обица. Ние бяхме поколение, което слушаше със закъснение Джими Хендрикс и Джанис Джоплин паралено с Нирвана и обикаляше улиците в очакване на революцията. Гръндж движението, последното с такъв обществен отзвук и влияние, което си спомням, издигна философията на “неучастието”. Това бяха децата на хипитата, превърнали се в юпита, които въпреки че бяха завършили елитни колежи с отличен успех, предпочитаха да работят почасова работа за тинейджъри и да живеят на комунални начала. Лично аз познавам няколко такива. Отражение върху този процес на фрагментаризация и индивидуализация на обществото дадоха и технологиите. Наскоро четох в “Култура” воплите на българските режисьори, че хората не ходят на кино, а теглят филми от интернет. Какво да се прави? Това е еволюцията. Не сме в 80-те години на 20 век, когато ходенето на кино беше повече от приятно прекарване на няколко часа в някой мултиплекс под грижите на учтиви разпоредители и сервитьори. Тогава ходенето на кино беше преживяване, споделяне, а доста често позиция и политика. Именно прожекцията на руски дисидентски филм довежда до размирици в Софийски университет и изкъртването на вратите на 65 аудитория, защото залата се е пръскала по шевовете. Събития предизвикали затварянето на студентското кино. По това време показването на филми в “СУбКИНО” е било с платен вход, а когато ние го възстановихме, въпреки че беше без пари и показвахме качествено кино, имаше прожекции, на които със зор се събираха по десет души.
А колкото до нашата активност през 90-те години, възхвалявана от Симион, в съзнанието ми изплуват два спомена, които предизвикват в мен усмивка и не мога да не споделя.
Спомен първи:
Малко след 10 ноември 1989 г. Всичко кипи, става нещо, което ние, хлапетата, не можем да си обясним напълно. Ходим по митинги, постоянно гледаме телевизия. Повтаряме това, което сме чули от родителите си. Обявява се символична стачка. Всички се разхождаме гордо със сини лентички в двора на 97 ЕСПУ в Люлин. Разминавам се с познати от горните класове.
- Стачкуваш ли?- питат те.
- Стачкувам- отговарям аз и гордо изпъчвам гърди.
Влизам в училището и се отправям към класната си стая. Виждам съученикът си Станимир, който оживено спори с някакви други ученици. Присъединявам се към групата и слушам с интерес.
- Аз съм седесар- обявява гордо Станимир.
- Така ли?- заинтересувам се аз- Как разбра?
- Ами аз съм левскар. Цветът на “Левски” е син, цветът на СДС също…
- Станимире, мисля, че бъркаш нещо. Политиката и футбола нямат нищо общо- усъмнявам се аз
- Не е така…- започва да спори Станимир и се оказва, че не е единственият, който мисли така.
Разделяме се на лагери, спорим, но никой не успява да убеди другия. Нещата се разгорещяват, мирише на бой. Слава богу, бие звънеца за влизане в клас. Все още сме добри деца и му се подчиняваме.
Спомен втори:
10 януари 1997 г. Аз съм в университетска библиотека, пиша си дипломната работа. Излизам навън да пуша една цигара. (Вече бях придобил този мръсен навик.) Във вътрешният двор на СУ се събират студенти, носещи плакати и знамена, готвещи се да се отправят към парламента. Бройката им не е голяма. Аз знам за протеста, чел съм листовките, а и през последните дни само за протести говорим. Размишлявам дали да се присъединя към групата. Иска ми се да отида, но пък закъснявам с дипломната работа и има сериозна опасност да не мога да я предам в срок. Докато си мисля тези неща, при мен идва преподавателят ми по история, който по това време защитаваше докторантура ли, аспирантура ли, не знам. Започва да ме разпитва как върви работата върху дипломната ми теза. Обяснявам му, а през това време към нас се присъединява някакъв негов познат от протестиращите, май също докторант. Двамата завързват разговор, а аз слушам с интерес.
- Не става- обяснява непознатият- нямат гражданска позиция. Викам им- “елате да протестирате”, а те- “не, ще ни пишат отсъствия”. Аз ако бях на мястото на професорите, щях да напиша отсъствия на тези в аудиториите.
Смеем се. Решавам, че ще отида на протеста.
Седим пред парламента, викаме, скачаме. Полицаите са изнервени. Почва да се нагнетява напрежение. Някои по- отворени искат да ги провокират. Мислят, че ще станат герои. По едно време започвам да не усещам пръстите си нито на краката, нито на ръцете. А не съм ял и цял ден. Решавам, че ми стига толкова активизъм за днес и се прибирам. Едва влизам у нас и разбирам, че при парламента е започнал погром. “Ега ти късмета”- мисля си аз.
Толкова за 90-те и моето “активно” участие в събитията. Мога да разказвам още много, но да не ставам отегчителен като старците, отдаващи се на спомени. ; )
Мисълта ми е, че и тогава имаше “пасивни”, “незаинтересовани”, а и “неразбиращи”. Това, че не политиканстваш, не означава, че нямаш позиция. Това, че не си в някоя масова организация, не значи, че си пасивен. Още повече, че има много организации, а малко вършат работа. Някои от тях имат много членове, но малко действащи. Стига толкова масовки. Дойде “новото време” ; ), а то според мен не е чак толкова лошо. Аз се подписвам с две ръце за “личната неприкосновеност”. Но не ме разбирайте неправилно, това не значи “лична безотговорност”. Точно обратното. Онази вечер Омбрето ме пита какво означава това. “Не съм ли пропагандирал всяка коза за свой крак”. Не, аз вярвам в личната отговорност. Аз отговарям само за себе си, не за другите. Плащам си данъците, старая се да си събирам боклука разделно, хвърлям го в кофата, спазвам правилата за движение, предпочитам да си върша работата сам, вместо да разчитам на други, когато имам повече пари, винаги гледам да помогна на някой, който няма това щастие и т. н. Тези дребнички и банални неща, които ако всеки осъзнае своята лична отговорност за тяхното изпълнение, нещата ще се подобрят и без масови прояви от комсомолски тип.
Лошите момчета от Марсилия или интродукция на френският рап
юни 14th, 2007 от Ворце Без коментари »
Запознайте се с “лошите момчета от Марсилия”, чиято музика озвучаваше бунтовете във френските гета. IAM превърнаха възгласа на марсилските запалянковци ”Довечера ги палим” в реалност.
AKHENATON and IAM “Bad Boys De Marseille”
Когато за пръв път слушах изпълнение на IAM, изпитах усещането за нещо различно. Помислих си, че това не е рап група, вписваща се в обществените стереотипи и нагласи към хип-хопа. Това ми убеждение се затвърди, когато гледах едно интервю с Akhenaton (Philippe Fragione). Първо, интервюто беше дадено в една обикновена селска къща, където той живееше с родителите, жена си и децата си. Съпругата му не беше руса секс бомба, а най- обикновена мароканска жена без излишни претенции. Akhenaton беше облечен като обикновен човек. Ако го срещнете на улицата, можете да го помислите за работник, а не за рап звезда. Държеше се непринудено. В къщата му се осещаше онази задушевност, типична за италианските семейства. Гледах как обядва със семейството си и членовете на IAM в двора на къщата си. Не група, а едно голямо семейство.
По стечение на обстоятелствата след репортажът за IAM гледах интервю с Ice T. Интервюираха го на една улица в Куинс, Ню Йорк, в центъра на гетото. Пичът беше застанал пред хамъра си и обясняваше колко обича този квартал. “Хората тук ме харесват.Аз съм един от тях. Аз мога да си позволя да дойда в това гето с моя ролекс и ще си тръгна с него. Вярвайте ми.” Е, “не му повервах”. Ако ги нямаше охранителите му, съдейки по погледите на наобиколилите го “негра”, щяха да го “опоскат” за пет минути.
Не може да става и дума за сравнение между Akhenaton и Ice T.
Ако е вярно, че рапът е музика на социалният протест, то това се отнася за IAM. Те не пеят за курви, пиене и тези три неща. Колко рап групи правят песни, разказващи съдбата на една самотна майка или за проблемите на пристрастените към наркотиците? Не съм чувал много такива.
Франция има една от най- добрите рап сцени в Европа. Причините се крият в благоприятните обстоятелства. Наличието на големи гета, голям брой емигранти. Така че когато американският хип-хоп пристигна в Европа, той намери там благодатна почва. За разлика от американският си събрат той запази своята чистота и дори се разви в неподозирани посоки. Тъй като 95 % от френските рапъри са емигранти в своята музика етно елементи. Но каквито и промени да имаше, френският рап съхрани своята социална основа и насоченост.
Всъщност с фенският рап ни запозна Благовест Вълкът, който имаше щастието (или нещастието) да учи в белгийско училище, тъй като родителите му работеха там. Той разказваше една история, която много добре показва влиянието на IAM над френската “младеж” и олицетворява техният дух.
Основателите на Independenza движението,
IAM “INDEPENDENZA”
Нашият човек пътувал за Париж. На летището се сприятелил с двама ирландци, “сродни души”, тъй като те тримата били единствените, които се разхождали наоколо с бутилка бира в ръка под неодобрителните погледи на останалите пътници. Краставите магарета се надушват. Както и да е. Едва излезли от салона за пристигащи на “Орли” и попаднали в центъра на студентска демонстрация. (Май беше по време на вълненията срещу Баладюр. Те френските вълнения са толкова много, че им изпуснах бройката.) Полицаи и студенти се налагали взаимно, развявали се знамена, всички крещяли.
“Господи, едва от четири минути сме във Франция, а вече избухна революция.”- казал един от ирландците.
А цялата тази сцена била озвучена от песента на IAM Independenza.
От една рап песен възникна цяло движение. Нещо, което американският рап, вглъбен във враждите между “бреговете”, не успя да постигне.
Independenza беше по- скоро емоция, отколкото структурирано движение. Обединяваше различни групи, търсещи промяна. И въпреки всички тези недостатъци, то беляза (а и още оказва влияние) живота на няколко поколения французи, изживяващи младежкия си бунт.
танцуващи MIA
IAM “ Je Danse le Mia”
Естествено момчетата от IAM знаят, че освен да се занимават с революции и социални проблеми, трябва и да се забавляват. Та поставиха началото на нещо, наречено Mia, което аз лично (а и много други хора) и до днес не мога да определя като стил.
А това е ASSASSIN, който изпя “Държавата убива” по времето, когато тук държавата би те наказала, дори само за мисъл с подобно съдържание.
ASSASSIN „ESCLAVE DE VOTRE SOCIETE“
За съжаление не успях да намеря “Държавата убива”, но и тази песен не е лоша.
ASSASSIN се превърна в име на Rockin’ Squat, а и на самата група. Една личност с много лица, както е и в самата секта на „Асасините“, дала името на съвременните атентатори. Важното е да се прави добър рап, а не култ към определен изпълнител. Това е мотото на тия момчета.
От “заразата” на френският рап се разболя и Венсан Касел.
Joey Starr (NTM) + Assassin + Vincent Cassel en 1988
Интервю от времето, когато рапът беше млад и хората идеалисти.
А ето и наследниците на IAM
Sniper “Brule”
Млади, гневни и разочаровани. Те са тук. Макар и 22 години след основаването на IAM.
Това е накратко историята на френският рап, без много факти и подробности, видяна през моите очи и пречупена през моите преживявания.
Не, не съжалявам за нищо
юни 8th, 2007 от Ворце 3 коментара »Наскоро имах рожден ден. Създал съм си традиция за отбелязване на празника. Усамотявам се някъде с чаша отлежало спиртно питие и правя равносметка на пътят, който съм изминал досега. Разхождам се по улиците “без цел и посока”, за да попия животът и да проверя дали не съм изпуснал нещо. Ако правя купон, то не е на самата дата, а по- късно същият месец. (Извинявам се на приятелите, които са ме търсили да ми честитят. Изключвам си мобилният телефон и го оставям вкъщи. Благодаря ви, знам, че не сте ме забравили. Търсете ме на следващият ден или пращайте писма 
)
Обикновено, когато се събудя на този ден, докато пия сутрешното си кафе избирам песен, с която да се поздравя, и музика за слушане. Тази година нямах колебания, нито съмнения. Знаех с коя песен ще започна денят си. Знаех, още преди да се събудя. Защото я сънувах.
Ето я и нея.
Едит Пиаф. Само тя може да изпее тази песен:
Не, не съжалявам. Не съжалявам за нищо
Ни за доброто дето ми сториха, нито за злото
Всичко това ми еднакво безразлично
Не, не съжалявам. Не съжалявам за нищо
Всичко е платено, изчистено, забравено, не ми пука за миналото
С моите спомени запалвам огъня
Моята тъга, моите удоволствия
нямам вече нужда от тях
изчистих трепетите на старата любов
изчистих ги завинаги
сега започвам пак от нулата
Не, не съжалявам. Не съжалявам за нищо
Ни за доброто дето ми сториха, нито за злото
Всичко това ми еднакво безразлично
Не, не съжалявам. Не съжалявам за нищо
Защото моят живот, защото моите радости
днес започват наново със тебе
Non, Rien De Rien, Non, Je Ne Regrette Rien
Ni Le Bien Qu`on M`a Fait, Ni Le Mal
Tout Ca M`est Bien Egal
Non, Rien De Rien, Non, Je Ne Regrette Rien
C`est Paye, Balaye, Oublie, Je Me Fous Du Passe
Avec Mes Souvenirs J`ai Allume Le Feu
Mes Shagrins, Mes Plaisirs,
Je N`ai Plus Besoin D`eux
Balaye Les Amours Avec Leurs Tremolos
Balaye Pour Toujours
Je Reparas A Zero
Non, Rien De Rien, Non, Je Ne Regrette Rien
Ni Le Bien Qu`on M`a Fait, Ni Le Mal
Tout Ca M`est Bien Egal
Non, Rien De Rien, Non, Je Ne Regrette Rien
Car Ma Vie, Car Me Joies
Aujourd`hui Ca Commence Avec Toi
Слушал съм тази песен в изпълнение на различни певци. Но само на Едит повярвах. Това е нейната песен. Гледам я как е стиснала решително юмруци, погледът й…
Тя пее за своя живот. Тя е изживяла това, което пее.
Хората свързват френската съпротива през Втората световна война с образа на Дьо Гол. Не, господа, съжалявам. Дьо Гол беше велик политик, но за мен символ на френската съпротива е тази дребна жена, която не се подвоуми да изпее Марсилезата в сърцето на окупиран Париж пред публика от нацистки офицери.
Затова тази песен се превърна в нейн химн, макар и закъснял. Тази песен пеят френските ветерани, когато се събират. Тази песен пееха французите, когато се изселваха от Алжир.
Не съм франкофон. Няколкото френски думи и изрази, които знам, се дължат на Едит и френският рап. Но и това не е малко.
Искреността е универсална, не зависи от езика. Когато пее тази песен, Едит Пиаф не играе роля. Тя представя себе си. Тя казва: “Аз съм това, което съм. Нищо скрито и покрито. И не се срамувам от това. Не ми пука какво мислите. Аз се чувствам добре в своята кожа, защото съм честна със себе си и с вас.” Това е. Без излишна помпозност. Чисто човешка позиция. Затова тази песен ме грабва и обичам да я слушам.
А докато се разхождах в центъра, разбрах, че на екран е излязъл биографичен филм за нея. Съдба. Тия дни ще отида да го гледам.
Кръчмарският национализъм
юни 3rd, 2007 от Ворце Без коментари »Някои крещят:
“България на българите!
Турците в Турция!
Циганите на сапун!”
Аз викам:
“Светът на светците,
Луната за лунатиците.”
И всичко ще е наред
