Миналото на ‘Събития’ категория

Весела Коледа и щастлива 2012!

декември 22nd, 2011

Желаем ви весела Коледа и щастлива 2012!

П>С>
Има коледна картичка в публикацията. :)

П>П>С>
Традиционната коледна картичка със социално послание по традиция достига до вас с помощта и съдействието на Петър Айолов.

НЕДЕЛНО КИНО: “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”

юли 10th, 2011

ВНИМАНИЕ!

В ТЕКСТА ИМА ПРОДУКТОВО ПОЗИЦИОНИРАНЕ! ;)

Помните ли Джеки Стоев, Джони Пенков и Чарли Илиев?

“Те не са учили кино, а са едни от най-популярните лица в българското кино. И са пряко свързани с неговата история. Те са великолепната тройка като от класиката – тримата танкисти, тримата мускетари, понякога тримата глупаци, но най-вече трима срещу триста… Джеки Стоев, Джони Пенков и Чарли Илиев ще ви повозят на въртележката в лунапарка на своя живот, където има стари и нови случки, откъси от филми, кодоши и други дивотии, разпилени в два века и две системи…”

Това е резюме за документалния филм на режисьора Никола Бошнаков и хората от “Бидон филм “ “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”. Може да го гледате в Дома на киното тази седмица.

А преди това загрейте с някои стари изпълнения на Джони Пенков и неговите приятели.

Приятно гледане и слушане! :)

Весела Коледа и щастлива 2011!

декември 25th, 2010

П>С>

Картичката е дело на Петър Айолов.

Провокация (+ концертна класация)

юли 16th, 2010

Голям концерт- голяма тъпканица. Опитните концертни ветерани като нас обаче знаят кога да влязат в залата. Важно е да не си пръв, за да не се чувстваш като глупак в празното помещение, но и да избереш правилния момент, за да избегнеш голямата блъсканица и да заемеш хубаво място с изглед към сцената, подготвяйки си и маршрут за изтегляне след концерта. Ние влязохме в точното време и на точното място като истински победители. Ала казано е в Библията: “Последните ще станат първи”. И то се случи. Нахлуха пъпчасалите тийнейджъри с кръвясали очи и разкатаха фамилията на ситуирането ни. Блъскаха се като невидели все едно бяхме на опашка за хранителни стоки през 90те години на миналия век. Нормално. Все пак бяхме на концерт. Преди да започне голямото стълпотворение забелязах Ж.

-         Ооооооооо, радвам се да видя млади фенове!- подхвърлих й весело.

-         Какво искаш да кажеш с това “млади”, а ?!

-         Започнах да следя “бристолската сцена” около 5 години след възникването й като течение, т.е. от 1992ра…

-         Лелее, тогава съм била на 4 години…

-         Ами какво да си говорим тогава?

Междувременно положението се влошаваше и затягаше. Нашата групичка се оказа затисната и избутвана от двете противоположни вълни- тези, които искаха да минат по- напред и онези, които не искаха да ги допуснат. Трябваше да задържим поне тази позиция. Таман си мислех, че няма начин да стане по- зле, когато в резултат на всеобщото лашкане се озовахме фронтално на входа на залата, откъдето напираше огромен поток закъснели зрители. Всъщност, трябва да призная, за да не ме сметнете за стар мърморко, че публиката се държеше доста възпитано в сравнение с други подобни мероприятия, на които съм присъствал. В този момент, докато се опитвах да извиня блъскащите се и да запазя позитивното си отношение към случващото се, почти бях стъпкан от една симпатична двойка, придвижваща се към сцената напряко през всички установени вече “пътеки” и “потоци”. Момчето беше вдигнало над главата си един картонен поднос с дръжки и гнезда за чаши с наливна бира- много удобно приспособление, получило широко разпространение на подобен род събития през последните години. Но колкото и да беше удобно това приспособление, ръчкането вече беше толкова настървено, че минавайки покрай мен младежът залитна, губейки равновесие и ме поля с част от скъпоценната кехлибарена течност.

-         Лекооооооо! Не зяносвай бирата- скъпа е и е подсъдно!- извиках му в ухото.

-         Някой няма ли да ми помогне ?- изхриптя пичът, застопорявайки се пред мен.

-         Веднага ще те облекча! Само дай една бира!

Репликата ми е пример за формулираната от Jah- Sen, но неоткрита от него “Теория на провокативната комуникация”. Обикновено, когато се срещаме с нови и непознати хора, им подхвърляме някоя реплика с двусмислено значение и тон, а след това гледаме как ще реагират. Ако се намусят, значи не струват, но ако ни отговорят в същия стил или позитивно, в повечето случаи се оказват свежи “агенти”. Очаквах, предвид изнервеността на ситуацията, пичът да ми тегли една “благословия”. Той обаче свали подноса, а момичето взе една от бирите в него и ми я подаде с усмивка. И казано е в Библията: “Поискай и ще ти се даде, почукай и ще ти се отвори”.

На излизане от залата след концерта засякохме отново същото момче пред входа.

-         Благодаря за бирата

-         Няма за какво… Не знам за вас, но аз взех своето. Една сбъдната мечта…

-         Ние също…

Симпатични млади хора. Дай, Боже, повече такива.

—-

Снощното преживяване се нарежда засега на първо място в класацията ми за подобни събития през тази година.

Ето я и нея:

Massive attack в София.

Не достигнаха нивото на легендарното си фестивално изпълнение през 2004та, но със сигурност задминаха представянето си във Виена ноември миналата година. Мястото на концерта беше лошо. Нямаше никаква вентилация. По- добре да го бяха направили на открито. Това е забележка към организаторите.

Групата се раздаде на 100 %. Публиката беше невероятна. Пробата на звука е била направена професионално и високите тонове не се размазваха както при Rammstein в Белград. Осветлението беше великолепно и концептуално направено. Визуализацията беше минималистична, но отново направена със стил и носеше  послание.

Бяха си направили труда да преведат надписите на български, което показваше лично отношение към публиката. Лично отношение имаше в поведението на всички изпълнители. 3D дори ни благодари за парите, които сме похарчили за билети.

Massive attack си остават култова група с позиция и никой не може да ги обвини в комерсиализъм!

Засега това е концерта на годината за мен.

Rammstein в Белград  2-ро място


Много добре изпипано и професионално шоу. Страхотни светлинни и пиротехнически ефекти. Звукът беше малко проблемен, но атмосферата на Београдска арена компенсираше “дефекта”. Голям почитател съм на групата, много се радвах на преживяването, но въпреки това в мен остана усещането, че за членовете на бандата това си беше просто работа. Качествено изпълнена работа, но нищо повече. Имаше някаква рутина, която леко потискаше.

Sofia Rocks a.k.a Sonisphere festival (първият ден) 3-то място

Бях си взел билет на лошо място, с единия крак почти извън стадиона, и може би затова не успях да се насладя на преживяването. Metallica се раздадоха максимално, но пак имах усещането, че ям “претоплената манджа” на една умираща легенда.

Децата на дружбата

март 11th, 2010

По време на Студената война две деца от воюващи страни в „третия свят” – виетнамското момиче Ха и палестинският юноша Ахмад, се озовават в социалистическа България. Общото между тях е начинът, по който пристигат в страната ни. Ха е „осиновена” от българската поетеса Блага Димитрова, която се „влюбва” в нея по време на своето посещение във Виетнам през 1967 г.

The Children of Drujba 01 from Svetoslav Draganov on Vimeo.

През 1979 г. българският журналист Иван Гарелов отразява касапницата на ливанската гражданска война в Бейрут. Там той се запознава с Ахмад и го кани да дойде в България, където да осъществи своята мечта „да стане лекар”. Вече в страната ни, двете деца са поставени в светлината на прожекторите на пропагандата и се превръщат в символ на „комунистическия интернационализъм”. Постепенно обаче осветлението в „залата на социалистическа България” започва да намалява, а с падането на Берлинската стена изгасва съвсем и двете деца са принудени да слязат от „сцената”, оставени насаме със своите съдби. Именно тези съдби ще видим в документалния филм на Светослав Драганов „Децата на дружбата”.

The Children of Drujba 02 from Svetoslav Draganov on Vimeo.

Лицето Драганов вече е доказало с филмите си („Животът е прекрасен, нали?” и „Самодейци”), че има усет за изобразяването на необикновени човешки истории. Както и предишните му творби, така и „Децата на дружбата” е заснет в стила на „реалното кино”, доминиращ над новата документална вълна в България. Липсва задкадров текст и се използват похвати, характерни за игралното кино. Целта на екипа, заснел филма, е да остави зрителя да се потопи в света на героите без излишни внушения. И това е постигнато чрез добрата операторска работа на Светла Нейкова и Александър Крумов, допълнена от музиката на Георги Дончев. Зрителят лесно се асоциира с героите – Ха и Ахмад, разбира техните дилеми, разпокъсването между техните стари родини и България, желанието им да намерят себе си и да бъдат щастливи. Това не е филм само за системата, господстваща в България преди 10 ноември 1989 година. Той поставя много по-философски и екзистенциални въпроси като отношението между родители и деца, отговорността на първите за съдбата на вторите или как пътят към ада може да бъде застлан с добри намерения. Фабулата на лентата е актуална и днес, когато гледаме по телевизионните екрани как разни западни звезди осиновяват африкански деца, водени от чувството за състрадание. За съжаление, според мен, концентрирайки целия сюжет върху Ахмад и Ха, Светльо Драганов не доизгражда образа на техните „родители” – Блага Димитрова и Иван Гарелов. Те присъстват „призрачно” чрез архивните кадри на пропагандната машина, но ние не разбираме техните лични мотиви за „осиновяването”. Може би това решение на режисьора е било продиктувано именно от желанието да представи усещането за безпътица и душевно раздиране в главните герои.

При всички положения филмът си заслужава да бъде гледан.

Премиера в рамките на 14-ия София Филм Фест:

11. 03. 2010 Кино „Люмиер” от 18,30 часа

16.03.2010 Френски културен център от 20,30 часа

Рецензията беше публикувана в „Словеса“