- Първо, бих искал да изразя радостта си, че мога да гледам нов ваш филм, след шестгодишната пауза, последвала “Прах”. ‛Сенки‛ получи много добри отзиви след своята премиера на кинофестивала в Торонто, беше посрещнат благосклонно и с голям интерес от публиката, а Македония избра вашия нов филм да я представя в надпреварата за „Оскар‛ за най- добър чуждоезичен филм. Чувствате ли се удовлетворен от постигнатото?

- Доволен съм, че работата по него завърши, защото беше много изтощителна. „Сенки‛ много ме умори, изцеди ме. Затова ми е драго, че вече е зад мен и полека-лека ще стигна до мястото, откъдето ще мога да го наблюдавам и да разбера дали съм удовлетворен или не. В този момент не мога да го преценя като филм, ще ми трябват може би около 10 години, за да мога да го гледам. Доволен съм от реакциите… Между другото, говоря за чисто практическата работа, а не за творческата оценка. Приятно ми е, че съм успял на екрана да постигна чувството, атмосферата, въпросите, катарзиса… Очевидно е от реакциите на зрителите.

- Пиърс Хандлинг* пише в своята рецензия за него, че ‛Сенки‛ е вашият опит да уловите духа на родината ви, а образът на Лазар е олицетворение на Македония. Имахте ли предварително наум такава метафора или това се яви впоследствие?

- Не, не, изобщо нямах такова намерение. Между другото, аз съм отворен към всяко честно тълкуване на филмите ми. Защото, ако моята творба пробуди нещо в зрителя, пробуди нещо в теб като личност, и ти реагираш емоционално, а след това си намериш други, свои, рационални обяснения – това е добре. Но ключовите моменти са два: да има емоционално съпреживяване и да бъде честно това гледане, т. е. да не се придружава с преднамереност, с предварително създадена нагласа или цел. Тоест, ако който и да е зрител разглежда филма по този начин, го възприемам. От моя страна не съм целял подобна метафора, намерението ми беше да поставя тези големи и малки питания, които присъстват във филма. Другото е въпрос на резонанс. Дали в теб резонира нещо като го гледаш.

- Забелязах, че сте заложили един морален акцент – за изборa между добро и зло, представяйки общ за Балканите проблем, включително и за България – корупцията и по-специално тази в здравната сфера. Каква беше целта ви? Искахте да вложите някаква морална поука във филма? Някакво дидактическо послание?

- Да, мисля, че това присъства във филма, част е от неговия сюжет. Очевидният конфликт, който изживява Лазар, идва от сблъсъка му с аморалното отношение на майка му към корупцията. Между другото, тук тя се разглежда като незачитане на ближния, като непочитане на когото и да било от хората, с които тази високопоставена лекарка се среща.

- Казвате, че вече не съществува национално кино, но въпреки че живеете в САЩ, преподавате и работите там, всичките ви пълнометражни филми са посветени на Македония и Балканите. Дори някои ви определят като посланик на Македония пред света. Не можете да излезете от културния контекст, в който сте се родили и отраснали, или още не ви е попаднал сценарий, който да ви се иска да заснемете в друга среда?

- Ами не знам и аз защо… Всички тези филми, с подобни или същите истории, първоначално бяха локализирани другаде и поради някаква игра на случая, а очевидно не е само въпрос на случая, все ставаше така, че ги снимах в Македония… Дали не е зовът на дивото, че някак си все се получава така, че се връщам назад да ги снимам в Македония. (Смее се.) Но те не са филми за Македония. Това са филми за хора, и същите тези хора с подобни проблеми, подобни чувства, в подобни ситуации и обкръжение биха могли да бъдат и на друго място. Нямаше да бъдат напълно идентични, но можеха да се случват и на друго място. Не вярвам на филми, които говорят за едно място, за една среда. Вярвам във филми, които говорят за едно чувство или за един човек, или за няколко души, или за някаква идея… Филмите, които описват едно място, са приоритет на ‛Нешънъл Джиографик‛, на документалистиката, на Си Ен Ен, на антропологията, но това не е изкуство.

- През последните години много балкански режисьори станаха известни извън региона. Балканското кино ‛проби‛ на световната сцена, така да се каже. Но прави впечатление, че всички наградени филми, като се започне от носителя на „Оскар‛ ‛Ничия земя‛ на Танович и се стигне до ‛Бал-Кан-Кан‛ на Митревски, се фокусират върху събитията в бивша Югославия, върху трагедиите, разиграли се там. Остава усещането, че в очите на Запада войната се превръща в щампа на балканското кино и то не може да излезе от тази рамка.

- Мария Тодорова имаше една книга – ‛Замислувайки го Балканот‛**, в която дава интересна перспектива на това, как гледаме на себе си и как се представяме на другия… Има творци и кинематографисти, които превръщат себе си и своето обкръжение в обект на екзотика. И от това правят кариери. Но тази тенденция не се отнася само за Балканите. Та стремежът към екзотика често довежда до появата на филми, които сами по себе си не са нищо особено. Тъжно е… Но има всякакви филми и всякакви хора.

- Вие не обичате да снимате в един жанр. Първият ви филм „Преди дъжда‛ беше драма, вторият, „Прах‛, критиката го определи като ийстърн, а сега излизате на екран с трилър. Какво да очакваме от следващия ви проект? Може би комедия?

- Може и да се случи. Не знам. (смее се) Не обичам да се повтарям, защото мисля, че това е смърт за всеки творец. Да влезе в рутина, да прави едно и също… Макар че, практично погледнато, това е доста печелившо. Но аз повече съм заинтересуван да поставям нови въпроси.

- През 80-те години сте написали доста сценарии, които не са били реализирани. Смятате ли да се върнете към тях и да ги претворите в някой от новите си проекти?

- По- вероятно не. Не знам. Не съм се замислял за това. Мисля, че времето им е минало. Много е лесно да се напише сценарий. Нямам потребност да се връщам към старите си… Нов може да се направи много бързо. А тези отразяват определен момент и не можеш два пъти да влезеш в същата река.

- В света на киното сте известен като човек, който не прави компромис с творческите си принципи. Широко цитирана е вашата фраза, че ‛светът на киноиндустрията е пълен с хора, които имат нисък морал и приличат на амеби‛. Живеем в доста интересна епоха и можем да кажем, че киното се намира на кръстопът в своето развитие. Как виждате неговото бъдеще?

- Жалко е, че парите и хората, които ги контролират, имат прекалено голямо влияние при правенето на филми… Има много режисьори, които сътрудничат на ‛окупатора‛… (Смее се.) И в Европа все повече продуценти започват да се отнасят към киното като холивудските си колеги, макар да нямат нито познанието, нито техниката, нито парите на Холивуд… Ще бъде интересно да наблюдаваме как ще се развива киноразпространението през следващите 10 години. Какво влияние ще окаже интернет върху демократизацията на киното. Защото филмът е много скъпа ‛играчка‛, която после става все по-евтина и евтина, а дистрибуцията е онова тясно гърло, където те причакват онези, които дърпат конците – типа филми, които излизат, начинът, по който ще се разкаже историята. Не толкова историите, а чувството, което излиза от тях. Онези решават кой филм ще се разпространява и кой не. Това най-добре се вижда в Америка, но е видимо и тук, където кината са пълни с холивудски мейнстрийм. И макар че по света се правят и други интересни филми, за които би имало публика, те не са толкова рекламирани и не достигат до зрителя. Нещо подобно се случваше и с музиката. Но през последните години дистрибуцията и разпространението на музиката минава през интернет. Така звукозаписните къщи бяха доведени до ръба на фалита. Избегнат беше посредникът. Друг е въпросът сега как се рекламира тази музика пред хората, които я свалят. Във всеки случай направена е огромна крачка към демократизация и, доколкото има интерес, може да се сваля всякаква музика: некомерсиална, езотерична… Интересно е дали ще се случи нещо подобно и с киното. Ако стане, тогава ще имаме тема за интересен разговор.

Из пресконференцията:

…Егейският въпрос e само една от темите във филма. „Сенки‛ е за хората. И в същото време исках по-скоро да изследвам, отколкото да проповядвам, решение на този въпрос. Не ме вълнува толкова историята, колкото хората, хванати в капана на тази история. Интересува ме конкретният индивид, всеки човек с неговата лична история. А колкото до конкретния въпрос за егейската трагедия, предполагам, че всички, познаващи историята, знаят, че това е един трагичен момент от балканската история. И смятам, че за този проблем определено трябва да се говори и той трябва да бъде разрешен по някакъв начин. Но искам ясно да заявя, че политиката не ме интересува. Интересува ме човешката душа, интересува ме красотата, политиката може да бъде само един от елементите, които предавам като свързани с темата. Тъй като засегнахте егейската тема, трябва да отбележа, че имаше огромна реакция в Гърция, когато показвахме филма миналата седмица. Той още не е пуснат по екраните там, но в пресата имаше огромен дебат.

—

Доматите са любимият ми зеленчук, въпреки че чисто технически всъщност са плод. Когато започнах да правя стори борд за ‛Преди дъжда‛, търсех кои ще са първите кадри в този филм. А във филмовото училище имах учител, който се казваше Майк Корбел, и едно от най-важните неща, които научих от него, беше, че първият кадър определя тона на целия филм. И тъй като за мен основната тема в ‛Преди дъжда‛ беше лична, свързана със завръщането в родния дом, потърсих някакъв образ, който свързвам визуално с Македония. Първо си помислих, че трябва да сложа грозде. После осъзнах, че макар в Македония много да обичаме виното, то не е чак толкова хубаво. Гроздето не е чак толкова визуално въздействащо, колкото доматите. И всъщност образът на домата, неговата плътна закръгленост дава много добра визуална идея на концепцията за кръговото време във филма. И след успеха на ‛Преди дъжда‛ вече като на шега започнах да казвам, че винаги ще започвам филми си с образи на домат. Ако сте забелязали, в ‛Прах‛ доматите присъстват в първите кадри в едно малко магазинче в Ню Йорк. А пък в ‛Сенки‛ направих образа им още по-изкуствен и синтетичен – поставих ги на скринсейвъра на един компютър, защото светът, за който се разказва в ‛Сенки‛, е много по-изкуствен и синтетичен, отколкото този в ‛Преди дъжда‛.

—

Киното за мен е най-доброто средство да изследвам времето. Защото самата природа на филма е такава. Чрез този носител ние трансформираме времето в пространство с помощта на тези 24 кадъра. И след това става много лесно да предвижвате времето напред назад. За мен беше интересно да изследвам как хората като общност чувстват времето, защото ние го виждаме чисто линейно, но начинът, по който преживяваме всеки един отделен момент, всъщност съвсем не е линейно усещане. Ще ви дам пример. Вчера, когато пристигнах в София и се настаних в хотела, изведнъж осъзнах, че отсреща има една сграда, в която прекарах две седмици, когато бях дете, т. е. точно преди 35 години. Така че дали линейното време ме доведе обратно на това място? Не знам…

—

През цялото време, откакто преподавам в университета на Ню Йорк, никой не ме е питал абсолютно нищо за Балканите. Студентите ми са завършили и това им е следдипломна специализация. Занимаваме се с кино, а не с техника или история. Тези студенти са от всички краища на света – и от Европа, и от Азия… Има и един българин. Но никой никога не ме е питал с Балканите. Бих им отговорил, доколкото мога, но досега не виждам интерес.

—

В Америка „Сенки‛ още не е излязъл по киносалоните. Показан е само на няколко фестивала. Всъщност съм удивен от дълбокото разбиране, което показаха зрителите. Реакциите бяха много добри. Начинът, по който построявам моите филми, ги прави достъпни както за хора, които за първи път се сблъскват с балканската култура, така и за тези, които са близки до нея.

—

В момента имам раздвоение на личността. Част от времето си прекарвам в Ню Йорк, част в Македония. И знам, че ако се установя само на едно от двете места, другото много ще ми липсва. Живея в Ню Йорк, снимам в Македония… Може би просто обичам да си усложнявам живота.

—

Всъщност всички ние сме малко мъртви. Любопитно ми е доколко, сблъсквайки се със смъртта, това може да ни направи по-живи. Това, което исках да направя със ‛Сенки‛, беше да сложа смъртта в контекста на ежедневието. Така че мъртъвците да станат част от живота ни и по този начин да разруша тази стена, която обществото създава. Като гледате внимателно филма, ще видите, че всъщност мъртвите са приятелите на Лазар – те му помагат, разбират го, докато неговото семейство прави точно обратното. И всъщност мъртвите са топлите човешки същества, а живите са гладните…

*Пиърс Хандлинг е известен кинокритик, директор на кинофестивала в Торонто

**Заглавието на българското издание на тази книга е ‛Балкани и балканизъм‛

Разговаря и записа Явор Михайлов-Ворце