Откак Жоро се помнеше в тяхната махала имаше само един шивач- старият бай Митьо. Той обслужваше семейството му вече две поколения, така че не е чудно, че и Жоро започна да ходи от малък при него, за да си шие дрешки. Бай Митьо беше добър шивач. Облеклата му бяха изключително здрави. Но той беше и голям чешит. Имаше изявено мнение за всичко, така че фразата “клиентът винаги има право” не важеше много- много при него. Харесваше само няколко вида плат и използваше само тях. Същото се отнасяше и за копчетата. Да не говорим пък за кройките. Признаваше само едноредни сака. Това блейзър, сако със “столче”… Нямаше такива работи при него. Когато някой клиент искаше нещо по- различно, той му отвръщаше, че “нищо не разбира от мода и това са глезотии”. Въпреки остарелите си модни вкусове бай Митьо печелеше добре, защото шиеше здраво, а и нямаше конкуренция. Хората свикнаха да ходят в черни и сини едноредни сака. Нямаха избор. Та когато чужденец отидеше в махалата, имаше чувството, че е влязъл в армейско поделение. Но един ден, незнайно защо, някаква известна чуждестранна модна къща реши да открие ателие в квартала. Първоначално хората гледаха подозрително на “пришълците”. Пръв се престраши да “провери за какво иде реч” Пешо Серсема. Когато се върна, всички го наобиколиха в напрегнато очакване за новини. А той мълчеше загадъчно. После разтвори тържествено шлифера си, а от тълпата се изтръгна едно възхитено, невярващо “аууууууу”.

- Аууууу, ли? Още нищо не сте видели! Като влезете вътре, ви заобикалят пет страшни мадами, слагат ви да седнете в едно кожено кресло, отварят едни каталози и постоянно ви питат какво ви харесва, а на всичкото отгоре ви поднасят и кафе. Всички служители са чужденци, а говорят по нашему. Правят ви по 10 проби и постоянно питат “удобно ли ви е, сър?”. Хиляди видове плат и копчета. А шият здраво, с двоен шеф…

- Сигурно е много скъпо!- простена някой.

- А, не! Ядва се.

Обсъждането и разказите продължиха до късно през нощта. На другия ден голяма част от квартала се втурна да провери дали казаното е истина. И всички се връщаха доволни и разказваха още по- чудни истории. Бай Митьо наблюдаваше гълчавата от прозорчето на своята работилничка, усмихваше се през зъби и казваше:

- Всяко чудо за три дни! Нека ходят! Нищо не разбират от мода! Кауни!

И през ум не му мина да промени своят “маркетинг”- тази модерна дума не му говореше нищо, нито пък да въведе някакви подобрения. Все още много хора идваха да си шият при него. По навик, от лоялност или защото неговите дрехи задоволяваха техните изисквания. А пък и цените му все пак бяха евтини. Жоро също беше един от тях. Но един ден му се наложи да слезе в центъра по работа и забеляза, че всички оглеждаха пренебрежително неговият вълнен костюм. Нали знаете- “по дрехите посрещат”. Партньорите му бяха облечени в нови дрехи от известни дизайнери. Само той стоеше като някаква кръпка между тях. Когато се върна вкъщи, след дълъг размисъл, той реши, че повече така не може да продължава. Отиде в новото ателие и си поръча хубав костюм. Оттогава започна да си шие там. Но въпреки това му беше жал за старият шивач и му поверяваше дребни поправки по новите си дрехи. За да има и той работа де. Първите няколко пъти Бай Митьо го приемаше със свъсени вежди, мърморейки:

- И ти ли се подлъга по тия лъскави парцали, бе! Ей, Жоре, не очаквах това от тебе! Та аз съм ти ушил първият костюм бе!

Вътре в стареца яростта растеше, като гледаше как клиентите му отичат при неговите конкуренти. Но пак и през ум не му мина да направи някакви подобрения. Само се озлобяваше още повече. Разтуха намираше единствено в любимата си домашна шльоковица и поемаше все по- големи количества от нея. Така един ден, точно когато бай Митьо се беше качил на градус, в ателието му влезе Жоро:

- Бай Митьо, да теглим един оверлог на тоя панталон, а?

Бай Митьо погледна панталона, видя, че не е негов и очите му се напълниха с кръв:

- Оверлог ли?!!!!!!!!! Сега ще ти дам един оверлог!- старецът грабна дрехата и започна да я пори, след това взе ножиците и яростно накълца плата.

- Бай Митьо, какво правиш бе?- простена Жорето изумен.

- Какво правя ли?! Марш! Навън! И да не си стъпил повече тук.

Жорето мълчаливо излезе от работилницата, а на бай Митьо и през ум не му мина, че е изгубил още един клиент.

Нещо подобно се е случило и между Даниел и Блог.БГ. Мисля, че всеки от нас е попадал в ситуации близки до тази. Но това е разбирането за обслужване на много фирми в България. Дали някога ще има промяна?

Виждам ги!!! Всеки, който е взимал уроци по пеене и солфеж, комуто родителите са казали, че има глас на славей, или пък сам си е внушил това, докато е припявал на звездите от екрана на МТВ, вече се е записал за прослушване. Всички те сънуват голямата сцена, купища крещящи фенове, лимузини и огромни партита в тяхна чест. И мислят, че “МюзикАйдъл” може да им ги осигури.

Не, няма лошо. Нека се пробват децата.

Само да не се разочароват, когато се спука балонът.

Някой знае ли какво прави Марин, който спечели “Стар Академи”?

А какво става с хранениците на Слави от “Файв Старс”?

Къде е сега Невена Цонева- победителката от първото издание на “МюзикАйдъл”?

Направи един клип със съдействието на Слави. Видео в типично негов стил без капка от нейната идентичност. А всъщност, тя има ли музикална идентичност?

Гледаме повечето станали известни участници от тези “риалити” програми как се изявяват като водещи на подобни предавания и формати. Появяват се тук и там, за да дадат някое интервю или да украсят някое служебно празненство, демек масово мероприятие. Някакъв затворен цикъл на медийно възпроизвеждане.

Много желаещи има да станат звезди. Сред тях има и много талантливи, не отричам. Ама този малък пазар, който вече не наброява и 7 000 000, не може да ги поеме всичките. А и талантът не е достатъчен, за да станеш “супер звезда”. Нито пък медийното преекспониране.

Не си падам по рок звезди, “заченати ин витро” пред погледите на всички, за да задоволят техните воайорски инстинкти.

Рокът трябва да мирише на гараж, на задимен клуб и вкисната бира, да носи ярост и плам, а не грим.

Продуцентите се опитват да сведат раждането на един поп изпълнител до маркетингово проучване. За тях това е бизнес. Начин да си спестят търсенето на таланти, да уловят настроенията на тълпата, да разберат какво се “кльопа”. Прогнозиран резултат.

Да, това отдавна не е рокендрол.

Но резултатите май показват, че все още не е измислена нужната формула за създаване на звезди.

Харизматични лидери са Цезар, Наполеон, Симон Боливар, Махатма Ганди, Гамал Насър… Дори Хитлер е харизматичен лидер. Но не и Бойко Борисов.

Харизматичните лидери са винаги в една или друга степен луди. Защото са обсебени от някаква идея или кауза. Те ядат, спят и живеят само с нея. Виждат реалността чрез нея. Всичко останало няма значение. Всеизвестен е фактът, че когато казаците вече са били пред Париж, Наполеон е настоявал пред своите генерали да продължат войната. Дори преди да подпише абдикацията си, той ги погледнал и казал: “И все пак, дали да не отидем?!”.

Но това, което отличава харизматичните лидери от обикновените откачалки, е тяхната воля. Благодарение на нея те увличат в своята лудост обикновените хора, които им вярват безусловно, и стават водачи. По време на египетската кампания Наполеон най- безцеремонно зарязва армията си и се връща във Франция. А когато оцелелите от египетския поход войници биват най- накрая репатрирани в родината, те без никакво колебание се записват доброволно за следващите кампании, вместо да обвинят своят пълководец, че ги е оставил да умрат от жажда и холера в пустинята под постоянните атаки на османската кавалерия. Хората виждат в харизматичните лидери въплъщение на своите въжделения. Харизматичните лидери са призвани в хорските очи да осъществят необходимата промяна. Факт е, че харизматичните лидери по един или друг начин бележат някаква историческа промяна- преход от република към империя, от феодализъм към капитализъм…

Хората вярват в тези водачи, защото самите те вярват в това, което правят. Имат визия, която споделят с “масите”. Харизматичните лидери се идентифицират с хората. Много по- често употребяват “ние”, отколкото “аз”. От днешна гледна точка харизматичните лидери изглеждат популисти и авторитарни. Да, те използват похвати, които днес наричаме популистки. Патрицият Цезар е убеден “популар”, защитава плебса и пилее парите си, дори влиза в дългове, за да организира пиршества за бедните. Но харизматичните лидери не са “популисти” в съвременният смисъл, защото се идентифицират с това, което говорят и правят. При тях думите и делата не са поза.

Харизматичните лидери не се страхуват да взимат трудни решения, когато обстоятелствата ги налагат. Не обвиняват другите за тях. А и хората не ги съдят, защото знаят, че са го направили с определена цел. Харизматичните лидери са на предна позиция. Те увличат масите с примера си. Хората са готови да умрат за тях. А и харизматичните лидери не искат да живеят, ако не могат да осъществят обсебилата ги кауза. Биха предпочели да загинат за нея. Фактически хората, които ги следват, не умират за водачите си, а за споделената кауза.

Но да се върнем на Бойко Борисов и България.

Първо, Бойко Борисов не е луд. Нито в харизматичен, нито в някакъв друг смисъл. Неговите действия и риторика по никакъв начин не излизат от рамките на българското политическо блато, познато ни толкова добре. Поне лично аз не виждам в очите му онзи харизматичен луд блясък.

Второ, Бойко Борисов много често употребява “аз”. “Аз ги хващам, те ги пускат”. “Асфалтирал съм еди-колко си километра.”…

Трето, личният пример на Бойко Борисов не излиза извън обективите на камерите. За разлика от Цезар още не е пропилял имуществото си за бедните. До голяма степен неговата харизма е медиен продукт.

Четвърто, дори неговата кауза и програма са медиен продукт- резултат на съветите на невчесани политолози и пиари в съответствие с търсенето на политическия пазар, а не на вътрешен плам и убеденост. В това отношение пак нищо не го отличава от българското политическо блато.

Пето, той постоянно се оправдава и дава обяснения. Истинските харизматични лидери не признават пречки и не използват оправдания. Те се борят мълчаливо, докато ножът не опре до кокала. Наполеон дори не се е извинил на войниците си, че ги зарязва в Египет. А и те не са му поискали сметка, защото са знаели защо го прави. От тук стигаме до

Шесто, България е особено място по отношение на харизматичните лидери. Тя не е нито древен Рим, нито Франция. Българите са недоверчиви. Те са колективистични индивидуалисти. Едва ли някой в България е готов да умре за Бойко Борисов. То не е имало кой да умре за Левски, та камо ли за Бойко. Всъщност, в историята ни имаме само един успешно реализиран харизматичен лидер- Бенковски. Той е успял да накара селяните да му повярват, да си запалят къщите и да се вдигнат на бунт. Направил го е с ясното съзнание, че ги жертва и с визия за бъдещите събития. А днес съм сигурен, че никой не вярва безрезервно на Бойко. Както писах, дори някои гласували за него не му вярват. А и колко гласуваха на последните избори. Дори след абдикацията си Наполеон е имал достатъчно поддръжници, които му помагат да избяга от остров Елба и да осъществи своите “100 дни”.

А дали на следващите избори Бойко ще има толкова привърженици, че поне да задържи резултата си?

“Ще видим, като му дойде времето.”

Но преди още някой да нарече Бойко “харизматичен лидер”, нека си отговори на въпроса дали е готов да умре за него.

П>С>

Може би затова куцо, кьораво и сакато се прехласва да го определя като “харизматичен”. Защото знаят, че „харизмата“ му е евтина и не се заплаща с кръв, а със зяпане пред телевизионните екрани.

Е, и с газене в боклуци и сняг.