Хванат съм на местопрестъплението и не мога да отричам! Дори да няма местопрестъпление, със сигурност съдът на общественото мнение ще намери в какво да ме обвини. Това е положението, когато си налетял на кварталната клюкарка и мъжа й, докато се разхождаш лежерно с приятелката си под бледите лъчи на есенното слънце.
- Така значи!- поглежда ме осъдително тя, след като е „измерила“ на око приятелката ми- На младички налитаме! И чужденка, доколкото разбрах!
„Обвинението“ е повдигнато! Трябва да се заема със защитата ми!
- Дааа! Ти какво?! Завиждаш или се страхуваш?!- поглеждам съучастнически към съпруга й, който веднага заби поглед в земята. Контраатаката ми има успех. Виждам как започва да се срива и правя грешката да я съжаля- Ами така е! Като остаряват, мъжете си губят ума и започват да налитат на младички…
- Явооор!- тропва с крак приятелката ми- Ти не си стар! Не си стар! Зрял си!
Забравям за клюкарката и избухвам в смях.
Беше странно време- нито лято, нито есен, но въпреки това плодът узря и се наля със захар и сок. Онзи кратък, едва доловим, момент на безвремие, когато забързаността и напрежението не съществуват. Амбицията е изчезнала, а тревогата не се е появила. Когато плътта е в своята перфектна форма- няма накъде повече да се развива, но още не е почнала да се разкапва. Онзи момент, когато плодът е най-желан.
Моментът, в който знаеш отговорите на всички въпроси, но това познание не те депресира.
Мигът на зрелостта…
Днешната „прожекция“ няма да бъде предшествана от словоизлияние, в което обяснявам защо съм харесал филма, който ще ви представя.
Защото не харесвам този филм! Причината е, че съм един от хората, които са го създали. Не харесвам нищо, създадено от мен или с мое участие, защото винаги си мисля, че е можело да стане „по-добре“. Обикновено, след като приключа даден проект, повече не го поглеждам. Напивам се и забравям, защото в този момент съм на ръба да се самоубия.
Тази „лента“ така или иначе вече не е „моя“. Тя има собствен живот.
Защо го „публикувам“ в блога и защо мисля, че трябва да го видите, ако все още не сте го гледали?
Защото така или иначе сте платили това право с данъците си в субсидиите на ИА „Национален филмов център“.
Приятно гледане!
Гей парадът беше отменен, или по-скоро се вля в настоящите протести, но въпросът за правата на хомосексуалистите все пак намери място в обществения ни дебат през последната седмица благодарение на серия от публикации във вестник „Култура“.
Следих внимателно протестите във Франция срещу легализацията на хомосексуалните бракове, прочетох и „скандалната“ статия на Михаил Шиндаров в „Култура“.
Заключението ми е, че противниците на гей сватбите нямат никаква стратегия. Тези хора не осъзнават, че най-лесният начин да се справят с желанието на хомосексуалистите да се бракуват е като им позволят да го направят. 80 % от хетеросексуалните ми приятели на моя възраст биха отишли в гражданското само ако им опреш пистолет в гърба. Те предпочитат да живеят с партньор(к)ите си на семейни начала, но без да узаконяват връзките си. Желанието на гейовете да получат правото да се женят в днешно време изглежда като атавизъм. Това е своеобразна социална инициация, напомняща на тинейджърски бунт. Ако тяхното искане бъде удовлетворено, сигурен съм, че до година-две меракът им да получат официалната титла „съпрузи“ ще се изпари и процентът на „законните семейни двойки“ сред тях няма да е по-голям от този на хетеросексуалните такива.
Мисля, че полемиката не е „за“ и „против“ хомосексуалните бракове. Важният въпрос днес е за бъдещето на брака като институция.
„Демони“ спечели наградата за късометражен филм на 30. Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ през 2011 г. Въпреки това едва ли сте го гледали.
Режисьор и сценарист е приятелят ми Александър Етимов. Сашето, както му викаме, е един от най-добрите монтажисти в България, а и в Европа. Вероятно сте гледали негови работи, без да знаете, че са негови. Последният филм, който монтира, беше „Цветът на хамелеона“.
Не това е обаче причината да ви представя неговата творба, макар че малко „реклама“ и подкрепа за приятел никога не е излишна.
Това филмче е алегория, поне според мен, на народопсихологичната ни патология, на чиито проявления ставаме свидетели „със страшна сила“ през последните месеци.
