Съзерцател

един спокоен апокалипсис…

Ден на Европа, Ден на победата, Ден на… ?!?

май 9th, 2011 от Ворце 2 коментара »

Те двамата много си приличаха: бяха снажни, добре сложени, руси мъже. Доста се и различаваха обаче: единият беше гладко обръснат, прилежно подстриган и облечен в полицейска униформа, а другият с дълга сплъстена коса, моряшка тениска и зелена военна полушубка, изцапанa с машинно масло. Въпреки това си приличаха. Не само на външен вид, а като излъчване. От двамата струеше заплаха. Гледаха се един друг като каубои в уестърн. Сякаш всеки момент щяха да извадят пистолети и да се застрелят. Встрани от тях бяха паркирани верните им жребци- грамаден тир с руска регистрация до симпатична германска патрулка. Мястото на дуела беше една от онези прочути магистрали, които нашият премиер вероятно сънува всяка нощ, малко след отбивката за поредната бензиностанция. Двете мечки- германска и руска, се готвеха да се счепкат. Саксонски селянин срещу смоленски мужик. Естествено, преди да се премине към битка двамата противници трябваше да нагнетят напрежението със слова и погледи. Точно като по филмите. Пръв започна да говори полицаят. Не чувах какво казва, защото беше доста далеч, а и го виждах в профил, но ми направи впечатление лицето му- ледено спокойно и безизразно. За сметка на това пък зурлата на руснака почервеняваше все повече. Съвсем предвидимо почервеняването ескалира в избухване.

- Ти ще ми кажеш! Ние спечелихме войната! Ще карам, както си искам!- изкрещя на руски тираджията.

Германецът не разбра нищо и продължи да нарежда с равен, глух глас. Руснакът побесня още повече, изсипа цял водопад от думи на различни езици, но не успя да състави смислено изречение. Едва ли това беше целта му. Все пак спря за момент да си поеме въздух. Помисли за миг, след което изкрещя:

- Hitler kaputt! Deutschland kaputt!

Споменаването на името Хитлер разби на малки парчета хладнокръвието на полицая. Руснакът беше “закопчан”…

Не знам какво се е случило после. Поехме по дългия път, който ни чакаше.

***

Честит 9 май!

Все още се чудя какво празнуваме днес. Тази дата в европейската история е толкова спорна, колкото е спорнo за българската общественост празнуването на 3 март.

Та размишлявайки по този въпрос, се сетих за тази случка.

2 коментара »

Излъчено в(ъв) Близки срещи от трети вид, Преживяно и видяно (Светът на Ворце), Размисли без страсти

Акценти: разкази

Полициа

март 21st, 2011 от JAHSEN 4 коментара »

Действието се развива на неосветена улица в тъмна доба (00:00 часа), някъде по улиците на София – град.
Патрулката подминава кръстовището, след което се връща, завива и спира до А.
А вече е оставил бирата си настрана и чака с извадена лична карта и ЕГН.

Герои:
П – Полиционер
А – Аз

…
П: – Имаш ли тревица, амфетки, наркотични вещества..?
А: – Не, благодаря, не употребявам – не ми влияяят добре…
П: – Аз не ти предлагам!
А: – Много съжалявам, но нямам нищо в себе си
…
П: – Защо не каза ,че си програмист?
А: – Не сте ме питали..
П: – Трябваше да кажеш, да не се занимаваме… другия път да знаеш – само им кажи ,че си програмист! Да видиш какво ще стане.
*А си мисли: Само дето не ме разцелуваха…

4 коментара »

Излъчено в(ъв) Близки срещи от трети вид

Нуждата срещу желанието

януари 29th, 2011 от Ворце Без коментари »

на С.-и-ндиката

- Ти не можеш без мен- надничаше нуждата през очите й.
- Мога, но не искам- усмихна се с устните му желанието.

Не бъркайте нуждата с желанието. Понякога, на пръв поглед, те много си приличат на външен вид, но всъщност са двете страни на една и съща монета, наречена “отношение”.

Нуждата е неосъзната необходимост, а желанието- осъзната емоция.

Нуждата е страх, носещ загуба и незадоволеност. Желанието е преценка, водеща към победа и удовлетворение.

Нуждата се крие в досадният навик, а желанието пониква в изненадващото приключение.

Желанието е “вечеря на свещи”, приготвена с усмивка, докато нуждата е “ракия и салата”, поднесени с мълчание.

Желанието и нуждата са въпрос на отношение и избор. Или избор на отношение. Нашият избор.

Каквото и да си говорим, никой не иска да бъде “нуждаещ се”, но всеки мечтае да бъде “желан”…

Без коментари »

Излъчено в(ъв) Размисли без страсти

Акценти: есета

Глобализация

януари 11th, 2011 от Ворце 3 коментара »

Тялото му се стегна и изправи като дъска в леглото. Приличаше на сомнамбул- още не отворил гуреливи очи, но вече буден. Събуден от притеснителното чувство за закъснение, стягащо в клаустрофобия гърдите му още докато заспиваше. Закъсняваше за изключително важна бизнес среща!
- Колко е часът?!
Дрезгавият му глас прозвуча зловещо в полумрака. Толкова зловещо, че дори самият той се стресна. Тя подскочи. Гледаше го сънено и с уплаха.
- Was? Wie bitte?*
- Колко е часът?!?- раздразнението в гласа му нарасна.
Осъзна, че говори на български. Тя пък се будеше на немски. Нормалното състояние за всеки от тях. Беше изминало доста време, откакто той пребиваваше в Германия, но така и не можа да премине тази невидима бариера- да започне да мисли на немски. А може би не искаше…
На ден му се налагаше да проведе около тридесет разговора на четири различни езика. Сменяше езиците като хартиени носни кърпи. Продължаваше обаче да мисли на български. Това си проличаваше в забавянето на отговорите му със секундите необходими за превод. Иначе щеше да полудее. Над тридесет процента от времето им- неговото и нейното, преминаваше в път: София, Виена, Берлин, Хамбург, Франкфурт, Берлин, Прага, Франкфурт, София, Букурещ, Берлин, София, Истанбул, София, Виена, Берлин…. Уж имаше срещи с различни хора, а виждаше едни и същи мазни мутри с едва доловими отсенки местен колорит. Главата му се беше превърнала в лабиринт от образи, където се губеше.
“Къде съм?!?” Все повече време му отнемаше да си отговори на този въпрос.
“Къде е домът ми?!?!” А този пък направо го ужасяваше. Страхуваше се, че изобщо не може да му намери отговор…
Замисли се. Опита се да бъде честен със себе си. Истината е, че усещане за “дом” имаше само в периодите, когато те двамата бяха заедно. Нямаше значение къде са, важното беше да са заедно!
Погледна я. Тя му се усмихваше дяволито. Той си спомни колко много компромиси е правила при престоите им в България. Стана му гадно, че й се разкрещя и я събуди. Посегна да погали косата й. Тя отскочи ловко, грабна възглавницата си от леглото и го удари с нея по главата, след което излезе от стаята подсвирквайки. Той се засмя. Пое дълбоко въздух и затвори очи. „1…2…3…4…5…“
- Кафето е готово- чу се вик на “смешен български” от кухнята.
Той отвори очи и издиша.
„Животът в Берлин е прекрасен…“
„Das Leben in Berlin ist wunderbar…“